— Губернатор Аруан урежда кораба, но имаме още часове — каза той. Отиде до масата, където Шерин приготвяше лечебните си смеси, седна и отпуши бутилка вино. — Това сигурно е последната бутилка кумбраелско червено в града. Ще пиеш ли с един бивш лорд-маршал на Трийсет и пети пехотен полк, Меч на кралството и брат от Шестия орден?
Тя повдигна вежда.
— Почвам да се чудя дали не съм се наказала с един пияница.
Той взе две чаши и наля по малко вино във всяка.
— Просто пий, жено.
— Да, милорд — каза тя с престорено угодничество, седна срещу него и взе едната чаша. — Каза ли им?
— Само на Баркус. Останалите си мислят, че пътувам с последния кораб.
— Все още можем да се върнем. Сега, когато войната свърши…
— Там няма място за теб. Сама го каза.
— Но ти губиш толкова много…
Той посегна през масата и стисна ръката ѝ.
— Не губя нищо, а печеля всичко.
Тя се усмихна и отпи от виното.
— Ами задачата, която ти е възложил аспектът? Изпълни ли я?
— Не съвсем. Но ще я изпълня, докато си тръгнем.
— Вече можеш ли да ми кажеш каква е? Позволено ли ми е най-после да знам?
Той стисна ръката ѝ.
— Не виждам защо не.
Беше студено, по-студено от обичайното за месец уеслин. Аспект Арлин стоеше в края на тренировъчния плац и гледаше как инструктор Хоунлин обучава група новаци. По възрастта им и относителната малобройност на групата Вейлин прецени, че това са оцелелите след третата година. В далечината лудият инструктор Ренсиал се опитваше да стъпче с коня си друга група момчета и пронизителните му викове се носеха надалеч в мразовития въздух.
— Брат Вейлин — поздрави го аспектът.
— Аспект. Моля Трийсет и пети пехотен полк да бъде настанен в Дома на ордена за зимните месеци. — По настояване на аспекта формалното искане за настаняването на полка всеки път, когато се върне в Дома на ордена, се беше превърнало в ритуал между тях двамата, като признание на факта, че макар Орденът да се грижеше за финансирането и екипировката, полкът си оставаше част от Кралската гвардия.
— Разрешавам. Как беше в Нилсаел?
— Студено, аспект. — Бяха прекарали близо три месеца на нилсаелската граница с Кумбраел, преследвайки особено свирепа и фанатична група богопоклонници, които се наричаха Синове на Верния меч. Един от по-безобидните им навици беше да отвличат нилсаелски деца и насила да ги обръщат във вярата си. Подлагаха ги на най-разнообразен тормоз, за да си осигурят верността им; убиваха някои, ако се окажеха прекалено неподатливи или непослушни. Гонитбата през хълмовете и долините на Южен Нилсаел беше трудна, но полкът преследваше групата и я жилеше с такава ярост, че тя се бе смалила само до трийсетина души, когато я приклещиха в едно дълбоко дере. Богопоклонниците веднага убиха останалите им пленници, брат и сестра на осем и девет години, отвлечени няколко дни по-рано от нилсаелска ферма, а после почнаха да обстрелват Вълчите бегачи, като пееха молитви към своя бог. Вейлин остави на Дентос и стрелците му да ги избият до един и откри, че това изобщо не смущава съвестта му.
— Загуби? — поинтересува се аспектът.
— Четирима загинали, десет ранени.
— Жалко. И какво научи за тези… как бяха. Синове на Верния меч?
— Смятаха се за последователи на Хентес Мустор, за когото много кумбраелци вярват, че въплъщавал пророкувания Верен меч от тяхната Пета книга.
— А, да. Изглежда, в Кумбраел много се шуми около някаква Единайсета книга, Книгата на Верния меч, в която се разказвала историята на живота и мъченичеството на узурпатора. Кумбраелските епископи я заклеймиха като еретична, но мнозина жадуват да я прочетат. С подобни неща винаги е така — изгори една книга и от пепелта ѝ ще се пръкнат хиляда копия. Изглежда, убивайки един луд, ние сме създали нов клон на църквата им. Иронично, не мислиш ли?
— Много иронично, аспект. — Вейлин се поколеба, събирайки сили за онова, което имаше да каже, но както винаги аспектът беше на крачка пред него.
— Крал Янус иска подкрепата ми за своята война.
„Никога нищо ли не те изненадва?“, зачуди се Вейлин.
— Да, аспект.
— Кажи ми, Вейлин, вярваш ли, че във всяка уличка и зад всеки храст се таи алпирански шпионин, който постила пътя за нашествието на армиите им в нашата земя?
— Не, аспект.
— А вярваш ли, че алпиранските Отричащи отвличат децата ни, за да ги използват в неописуемо скверните си ритуали?
— Не, аспект.
— В такъв случай мислиш ли, че бъдещото богатство и просперитет на това Кралство зависят от това да си осигурим трите главни алпирански пристанища на Еринейско море?
— Не, аспект.
— И въпреки това си дошъл да искаш подкрепата ми от името на краля?
— Дойдох да поискам съвет. Кралят заплашва баща ми и семейството му, за да си осигури моето подчинение, но откривам, че не мога да ги опазя, докато хиляди умират в безсмислена война. Трябва да има някакъв начин да отклоним краля от този курс, някакъв натиск, който може да му бъде оказан. Ако всички Ордени заявят като един…
