Кръвно обещание полностью

— Отвори я — заповядах му.

— Нямам ключ — поклати глава той.

— Е, и аз със сигурност нямам… не, почакай. — Бръкнах в джоба си и извадих връзката с ключове, която бях задигнала от Дмитрий. На нея имаше пет ключа. Изпробвах ги един по един и с третия ключ успях. Отключих вратата.

Междувременно моят водач не преставаше да се оглежда тревожно назад, готов всеки миг да побегне.

— Дори не си го помисляй — предупредих го. Той само пребледня и замря съвсем неподвижен.

Помещението пред нас не се оказа голямо. Но макар плюшеният бял килим и картините в сребърни рамки да му придаваха елегантност, оставаше си… е, общо взето, напомняше за сметище. Кашони и разни странни обекти — много от тях лични вещи като часовници и пръстени — лежаха безразборно пръснати.

— Какво е това?

— Магия — избъбри той, все още силно изплашен. — Тук се държат магически предмети, за да изчезне силата им или да се разруши.

Магия… аха. Това бяха предмети, заредени с магията на мороите. Тези магически вещи винаги имаха силно влияние върху стригоите — обикновено отрицателно, сред които най-лошите за стригоите бяха сребърните колове, тъй като бяха заредени с четирите физически елемента. Имаше смисъл стригоите да изолират тези вредни за тях обекти и да се отърват от тях…

— Сребърният ми кол!

Втурнах се напред и го взех, като едва не го изпуснах заради силно изпотените ми длани. Скъпоценният ми сребърен кол лежеше върху кутия, покрита с някакъв плат и разни странни камъни. Но като го огледах, установих, че всъщност не беше моят — не че това имаше някакво значение за убиването на стригои. Този кол обаче беше почти идентичен с моя, с разлика единствено в дребния геометрически орнамент около дръжката му. Понякога пазителите постъпваха така, ако се чувстваха особено привързани към своите сребърни колове — гравираха върху тях инициалите си. Като го вдигнах, изпитах тъга. Този тук е принадлежал на някой пазител, за когото някога е било гордост да го притежава. Почти сигурно бе, че този пазител сега е мъртъв. Само Бог знаеше още колко десетки сребърни колове лежаха захвърлени тук, заграбени от други нещастни затворници, но нямах време да претърся подземието, нито да скърбя за загиналите.

— Добре, а сега искам от теб да ме отведеш до… — Поколебах се. Дори и със сребърен кол в ръка, за мен беше много по-добре да не се сблъсквам с някой стригой. Предполагах, че външната врата се охранява. — Все някъде на този етаж трябва да има стая с прозорец, който се отваря. И да е по-далече от стълбите.

Мъжът се замисли за миг, след което ми кимна забързано.

— Оттук.

Последвах го през още един лабиринт от коридори с много завои.

— Как ти е името?

— Олег.

— Знаеш ли — споделих с него аз, — смятам да се измъкна оттук… ако искаш… само ако искаш, мога да те взема с мен. — Да ме придружава някой, особено човек, определено щеше да ме забави. Но съвестта не ми позволяваше да го оставя на това място.

Той ме изгледа удивено.

— Защо трябва да искам? — Сидни определено беше права, като твърдеше, че хората са готови на огромни жертви заради безсмъртието. Олег и Ина бяха живи доказателства.

Завихме зад ъгъла и се озовахме пред изкусно изработена, стъклена двойна врата, висока до тавана. През гравираните стъкла видях лавици с подредени по тях книги, покриващи целите стени. Беше библиотека, толкова просторна, че погледът ми не успя да я обхване. Но много по-добро от книгите беше един голям прозорец в ниша, разположена точно срещу мен, от двете страни със завеси от плътен, кървавочервен атлаз.

— Чудесно — възхитих се аз и разтворих тежките врати.

И тогава ме връхлетя прилошаването. Явно не бяхме сами.

Галина скочи от стола до камината в отдалечения ъгъл на библиотеката. От скута й изпадна някаква книга. Нямах време да се удивлявам на странната гледка на жена-стригой, приседнала край камината да чете, защото тя вече връхлиташе върху мен. Щях да заподозра Олег, че ме беше натикал в капан, но той се сви изплашено в ъгъла, с лице изкривено от шок, равен на моя. Въпреки грамадните размери на библиотеката Галина се озова до мен за броени секунди.

Отблъснах първоначалната й атака — или поне се опитах. Тя беше бърза. С изключение на Дмитрий, останалите стригои в тази къща явно бяха от Б-отбора и аз бях забравила колко смъртно опасни могат да бъдат опитните стригои. Тя ме хвана за ръката и ме притегли към себе си, със зееща уста, с кучешки зъби, насочени право към шията ми. Но аз държах сребърния кол в ръка и успях да замахна несръчно, поне колкото да я одраскам. Тя обаче продължи да ме стиска. Накрая съумях леко да се наведа, за да отместя гърлото си извън досега на зъбите й. Това обаче й осигури възможността да ме сграбчи здраво за косата. Повдигна ме нагоре и аз изпищях от болка. Как успяваше да ме задържи за косата, без да ме скалпира? Забележително постижение. И без да я пуска, ме запрати силно към стената.