Лиса погледна към Татяна, сетне се извърна към Ейвъри, черпейки успокоение от сивосините очи на приятелката си.
— Трябва да се махна оттук. — Лиса пое дълбоко дъх, за да се окопити. — Помниш ли, че ми каза, че здравата ще се забавляваме? Кога започваме?
— Веднага, щом кажеш — усмихна се Ейвъри.
Напуснах главата на Лиса и се върнах в моята. Все още седях на тротоара. Емоциите бушуваха в душата ми, а в очите ми пареха сълзи. Предишните ми съмнения се потвърдиха: Лиса вече не се нуждаеше от мен… и все пак, все още имах чувството, че има нещо странно, което не можех да определя. Предположих, че се дължи на вината, породена от думите на Мия, или е резултат от страничните ефекти на духа, но при все това… тя не беше същата Лиса.
Стъпките по тротоара ме накараха да вдигна глава. Ако някой ме намереше, очаквах да е Ейб или Виктория. Но не беше нито един от двамата.
Беше Ева.
Старицата стоеше там, наметнала шал върху раменете си, а проницателните й, умни очи се взираха неодобрително в мен. Въздъхнах.
— Какво е станало? Да не би покривът на къщата да се е срутил? — попитах я. Е, може би все пак имаше полза от езиковата бариера. Тя стисна устни.
— Повече не можеш да останеш тук — заяви тя.
Ченето ми увисна.
— Ти… ти говориш английски?
Тя изсумтя.
— Разбира се.
Подскочих.
— И през цялото това време се преструваше, че не говориш? И караше Пол да превежда?
— Така е по-лесно — отвърна Ева просто. — Когато не говориш даден език, избягваш доста дразнещи и досадни разговори. А аз съм установила, че американците са най-досадните и дразнещи събеседници.
Все още бях сащисана.
— Ти дори не ме познаваш! Но от първия ден се държиш зле с мен. Защо? Защо ме мразиш?
— Не те мразя. Но съм разочарована.
— Разочарована? Защо?
— Сънувах, че ще дойдеш.
— Вече го чух. Много ли сънуваш?
— Понякога — отвърна тя. Лунната светлина се отразяваше в очите й, придавайки й призрачен вид. По гръбнака ми полазиха студени тръпки. — Понякога сънищата ми се сбъдват. Понякога не. Сънувах, че Димка е мъртъв, но не исках да го повярвам, не и докато не получа доказателство. Ти си моето доказателство.
— И затова ли си разочарована?
Ева се загърна по-плътно с шала.
— Не. В моя сън ти сияеше. Блестеше като звезда и те видях като воин, който е призван за велики дела. Но вместо това само се мотаеш наоколо унила и бездейна. Не си направила това, заради което си дошла.
Погледнах я изучаващо, чудейки се дали знае за какво говори.
— И за какво точно съм дошла?
— Знаеш много добре какво е. Сънувах го.
Не казах нищо и зачаках да продължи. Когато не го направи, се засмях:
— Страхотен загадъчен отговор, няма що! Приличаш на онези измамници гадателки, които уж ти предсказват бъдещето.
Дори в мрака видях как очите й блеснаха гневно.
— Ти дойде да търсиш Димка. Да се опиташ да го убиеш. Трябва да го намериш.
— Какво искаш да кажеш с това „да се опитам“? — Не исках да й вярвам, не исках да вярвам, че наистина знае бъдещето ми. Но въпреки това любопитството ми надделя. — И какво стана после? Убих ли го?
— Не мога да видя всичко.
— О, страхотно.
— Зная само, че трябва да го намериш.
— И това ли е всичко? Не е нищо ново за мен!
— Това видях.
Изпъшках.
— По дяволите, нямам време за гатанки. Ако не можеш да ми помогнеш, по-добре не казвай нищо.
Тя остана мълчалива.
Преметнах чантата си през рамо.
— Чудесно. Тогава си тръгвам. — И изведнъж ми светна къде трябва да отида. — Предай на останалите… е, кажи им, че им благодаря за всичко. И че съжалявам.
— Постъпваш правилно — рече тя. — Мястото ти не е тук.
— Вече го чух — промърморих и поех по улицата.
Питах се дали Ева ще каже още нещо: да ми каже нещо обидно, да ме прокълне, да ми сервира още мистериозни „мъдри“ думи. Но тя остана безмълвна и аз не погледнах назад.
Вече нямах дом, нито тук, нито в Америка. Единственото, което ми остана, бе моята мисия, заради която дойдох. Казах на Ейб, че изпълнявам обещанията си. И щях да го направя. Ще напусна Бай, както го уверих. И ще убия Дмитрий, както бях обещала на себе си.
Знаех къде трябва да отида. Адресът бе запечатан в ума ми: улица „Казакова“ 83. Не знаех къде се намира, но когато стигнах до центъра на града, попитах един тип и той ме упъти. Адресът беше наблизо, само на около километър и половина, и закрачих уверено натам.
Когато наближих къщата, се зарадвах да видя, че вътре още свети. Въпреки раздразнението и яда, които ме изпълваха, не исках да будя никого. Освен това не исках да говоря с Николай и изпитах облекчение, когато Денис отвори вратата.
Когато ме видя, се изненада. Въпреки дръзките му думи пред църквата, не вярваше, че ще тръгна с него и необещаните му приятели. Тъй като само стоеше и ме гледаше като втрещен, аз заговорих.
— Промених решението си. Идвам с вас. — Поех дълбоко дъх, за да се подготвя за следващите си думи. Обещах на Ейб да напусна Бай, но не и да се върна в Щатите. — Заведете ме в Новосибирск.
