Къщата на Звяра полностью

Дженсън грабна микрофона на радиопредавателя. Палецът му замръзна върху бутона за включване. Той погледна отново към прозореца на горния етаж на старата викторианска къща, която се намираше от другата страна на улицата. Видя само отражението на луната в едно от стъклата на прозореца. Постави микрофона на коленете си.

В този момент вътре, в тъмната къща, отново проблесна лъч светлина.

Той вдигна микрофона. Силно натисна с палец бутона.

— Дженсън вика централа.

— Тук централа, слушам.

— В „Къщата на Звяра“ някой се разхожда.

— Тук сто и девет, Дан. Какво става? Говори по-силно!

— Казах, че в „Къщата на Звяра“ се разхожда някакъв тип!

— По дяволите! Трябва да влезеш.

— Изпратете ми подкрепления.

— Суини е на сто и седем.

— Тогава обадете му се! Той винаги вечеря в „Уелкъм Ин“. Потърсете го там.

— Просто влез в къщата, Дженсън.

— Нямам никакво намерение да хлътвам сам в това шибано място. Изпратете тук Суини или изобщо няма да се занимавам с тази работа.

— Ще се опитам да издиря Суини. Ти не мърдай от мястото си и дръж под око къщата, след като те е страх да влезеш. И внимавай какъв език използваш в ефира, моето момче.

— Тук сто и четири.

Полицаят Дан Дженсън свали микрофона на радиопредавателя и отново погледна към прозореца на горния етаж. Светлината на електрическия фенер не се виждаше. Погледът му се плъзна по другите прозорци, после към тъмния балкон над верандата на входа, „опипа“ към прозорците на мансардата в островърхия покрив и след това се върна обратно.

Точно там, в най-близкия прозорец, тънък лъч от електрическо фенерче направи бърз кръг и изчезна. Дженсън почувства, че кожата му настръхва, като че ли по гърба му полазиха паяци. Вдигна прозореца на колата. Натисна с лакът копчето и заключи вратата. Паяците не изчезнаха.

Вътре в къщата момченцето правеше всичко възможно да не се разплаче, докато баща му го теглеше за ръката й го мъкнеше от една тъмна стая в друга тъмна стая.

— Виждаш ли? И тук няма нищо. Да усещаш нещо?

— Не — изхленчи детето.

— Няма никакви призраци, никакво чудовище, нито таласъми, нали?

— Да.

— Добре тогава.

— Отиваме ли си? — попита момчето.

— Не още, млади момко. Не сме проверили тавана.

— Тя каза, че е заключен.

— Ще влезем.

— Недей, моля те!

— Чудовището може да ни чака там, нали така? Къде ли се намира таванът? — отвори една врата и с фенера освети помещението. На светлината видяха, че това е празен килер. Бащата задърпа грубо момчето зад себе си към една врата надолу по тесния коридор.

— Татко, хайде да се прибираме у дома.

— Страх те е, че Звярът ще те хване? — бащата се изсмя жестоко. — Няма да си тръгнем от тази стара съборетина, докато не признаеш, че не съществува никакво чудовище. Няма да позволя синът ми да порасне като страхливец, който хленчи и трепери, защото се плаши от сянката си и се страхува от тъмното.

— Чудовището обаче съществува — настоя момчето.

— Покажи ми го тогава.

— Разпоредителката… тя каза…

— Тя надрънка големи глупости. Това й е работата. Трябва да се научиш да различаваш празните приказки от истината. Чудовищата са празни приказки. Духовете, таласъмите и вещиците са измишльотина. Както и този Звяр — той хвана бравата, отвори вратата и насочи вътре лъча на фенерчето. Стълбището беше стръмно и тясно, и водеше нагоре към затворена врата.

— Хайде, идвай.

— Недей, татко, моля те.

— Не ми противоречи!

Момчето се опита да се освободи от баща си, който беше хванал здраво ръката му, но не успя. Започна да плаче.

— Престани да ревеш, заек такъв.

— Искам да си отида вкъщи.

Мъжът го разтърси здраво.

— Сега ще се изкачим по тези стълби. Колкото по-бързо отидем на тавана и потърсим твоето чудовище, толкова по-скоро ще си тръгнем оттук. Но нито миг преди това, разбра ли?

— Да! — успя да промълви момчето.

— Добре. Да тръгваме.

Заедно с баща си детето тръгна нагоре по стълбите. Дървените стъпала стенеха и скърцаха. Фенерът очертаваше малък светъл кръг върху всяко стъпало, което изкачваха. Около кръга сияеше ореол от по-смътна светлина, която осветяваше краката им и стените, както и следващите няколко стъпала.

— Татко!

— Млъкни!

Кръгът светлина се люшна нагоре по стълбите и се спря върху таванската врата, горе, над тях.

Детето искаше да подсмръкне, но се страхуваше да не вдигне шум. Остави топлата течност да се търкулне до горната му устна и след това я отклони с език. Имаше солен вкус.

— Виж — прошепна бащата. — Почти стигнахме…

Някъде над тях се чу шум, който наподобяваше душене на куче.

Пръстите на мъжа трепнаха и се впиха болезнено в ръката на детето. Таванската врата бавно се отвори и момчето отстъпи, като се опитваше да намери стъпалото зад себе си.

Светлината на фенерчето разкъса тъмнината в празното пространство отвъд вратата.

В тишината се изви гърлен смях. Момчето имаше усещането, че гласът принадлежи на съсухрен старец.

Но това, което изскочи от вратата, не беше никакъв старец. Фенерът освети уродлива глава без коса.