След това прозорецът в кухнята светва и аз я виждам как пълни чайника от голям месингов кран. Тя е. Точно пред мен, още по-красива, отколкото я помня. Завладява ме истинска буря от чувства — вълнение, страх и една луда, луда тръпка, че аз я виждам ей там, а тя не знае, че съм тук. Дори само това, че пълни чайника, изпълва сърцето ми с толкова много обич, че просто не мога да спра сълзите си. Бутвам портата. Тя се прозява и прокарва ръка през косата си. Косата й е толкова дълга! Вече съм на алеята и, боже, виждам я — толкова красива и съвършена! Отдръпва се от прозореца и от внезапното й отсъствие коремът ми се стяга. Приближавам се към вратата и хрущенето на стъпките ми по чакъла я връща отново на прозореца. Очите ни се срещат, тя вперва поглед в лицето ми и всичките ми мисли отлитат, а главата ми остава бяла и празна — в нея е само нейният образ.
На мама. На красивата ми майка. Виж кой дойде.
