Иван Кериков, бивш шеф на таен отдел в КГБ, контролиращ научни разработки, се съюзява с предател, арабски министър на петрола, за да саботира снабдяването с петрол на Съединените щати. Планът им е да извършат преврат в родината на министъра, да взривят петролопровода в Аляска и да предизвикат катастрофа с пълен догоре супертанкер в залива на Сан Франсиско.Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.Може ли един човек да спре цяла армия?Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Посвещавам романа на моя баща, на моя брат и на нашия продължил един месец кръстоносен поход в Аляска, където се отбихме във всяка кръчма между Кечикан и Пойнт Бароу.
Хауард Смол се наведе над планшира на яхтата и повърна толкова силно, че едва не изгуби очилата си. Вкисналото съдържание на стомаха му шумно се изсипа във водата и привлече вниманието на екипажите на другите риболовни кораби. Те го погледнаха и се развикаха шеговито. Хауард се изплю няколко пъти в безуспешен опит да премахне противния вкус от устата си, и после се изправи. Избърса засъхналите кафяви петна от устните си с ръкава на анорака си, облегна глава на корпуса от фибростъкло и изпъшка.
— Господи, Хауард, все още сме завързани на дока. Не ми казвай, че вече страдаш от морска болест — присмя му се Джери Смол, капитанът на риболовната лодка.
Двамата бяха братовчеди, но се различаваха по външност. Хауард, по-млад с няколко години, беше преждевременно оплешивял, а Джери все още имаше гъсти, макар и прошарени коси. Хауард беше кльощав, пристрастен към четенето на книги и с интелигентен вид, докато Джери беше едър и як — мъж канара, и тежеше стотина килограма.
— Не обвинявай мен, Джери. Виновен е онзи садист — отговори Хауард и немощно размаха ръка към другия пътник на дългия петнайсетина метра плавателен съд. — Допреди четири часа пихме текила в бар «Солти Дог».
Пътникът в срещуположния край на яхтата се ухили. Беше се облегнал небрежно на напречната греда. Единият му крак бе протегнат на пейката, а другият бе свит до гърдите.
Загрубелите му ръце се бяха сключили около коляното. Носеше избелели джинси, черна памучна блуза и кожено яке. Туристическите му ботуши бяха с добро качество, но износени. Дрехите му бяха измачкани, сякаш спеше с тях.
Въпреки няколкото часа сън и голямото количество алкохол, което сигурно бе погълнал, очите му бяха ясни и съсредоточени. Те бяха в необикновен оттенък на сивото — неумолими, но в същото време дружелюбни и усмихнати, и пленителната им дълбочина привлече вниманието на Джери. Дори трябваше да положи усилия, за да отмести поглед.
— Знам от какво се нуждаеш. — Пътникът погледна часовника си «Таг Хойер» и видя, че до зазоряване има още много време. — Точно както подозирах, в Осло, Норвегия, е късно следобед, по това време в заведенията правят отстъпка от цената на алкохола.
Той извади две бутилки светло пиво «Аляска» от пластмасовата хладилна чанта на палубата и подхвърли едната на Хауард.
— Клин клин избива — ухили се мъжът и отвъртя капачката на бирата, която смяташе за най-хубавата в света.
— В четири и половина сутринта едва ли ще прогони махмурлука ми — изхленчи Хауард, но все пак отвори бирата и отпи голяма глътка.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да.
— Въжетата са развързани, татко. Да тръгваме. — Синът на Джери Смол беше копие на баща си, само че по-едър. Младежът беше по-висок от него и по-широкоплещест. Момчешкото му лице изглеждаше неуместно на грамадното му тяло.
— Приготви се за отплаване, Джон — каза Смол, когато големият мотор забръмча.
Младежът хвърли и последното въже и скочи на «Танцуваща по вълните» — твърде поетично име за очуканото, олющено корабче, прекарало твърде много зими в Аляска. Двамата пътници се присъединиха към капитана и сина му на завет в отворената от едната страна каюта.
Намираха се на първия плавателен съд от флотилията на Хомер, която потегляше да търси камбала, огромна дълбоководна риба. Макар че сезонът преваляше, Джери увери групата, че ще ги заведе при същински чудовища. Лодката мина край една от най-големите естествено вдадени в морето ивици земя. В заслона на залива Кук, където теченията в Аляския залив се срещаха с тези на пролива Шелихов, моретата бяха оформили дълга около миля земя. Край тясната издаденост на полуостров Кенай, по северното крайбрежие домуваха чудесни пъстърви и камбали, а също и огромно ято орли, които ровеха в сметището на заспалото градче.
«Танцуваща по вълните» заобиколи носа на ивицата земя. Планината Кенай вдясно възправяше тъмен силует на слабата светлина на изгряващата зора. Слънцето нанасяше розов щрих на хоризонта. Температурата беше нула градуса и принуждаваше мъжете да стоят близо до радиаторите на парното в каютата. Вятърът беше слаб, а морето не по-дълбоко от метър — безпроблемно пътуване за корабче, създадено да се бори с триметрови вълни.
— Не ми приличаш на обичайните дървени философи, които Хауард обикновено води на риболов — подхвърли Джери Смол на новия си спътник.
Мъжът се усмихна.
— Не. Аз съм независим консултант. Нает съм да проверя дали изобретението на Хауард има приложение, за да бъде одобрено за търговска употреба.
— Е, и?
— Какво мислиш? — обади се и Хауард.
— Ако «Пасифик Машин енд Дай» се вслушат в препоръката ми, догодина по това време Хауард Смол ще бъде много богат човек.
