Романът "Ласи" разказва невероятната история на едно шотландско коли, което изминава повече от хиляда километра, за да се завърне при своя господар.Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е "Ласи", публикувана през 1940 г. в САЩ.
Всеки в Грийнал Бридж познаваше Ласи, кучето на Сам Караклоу. Спокойно можеше да се каже, че то бе най-известното куче в селото — и затова си имаше най-малко три причини.
Първо, почти всички жители на селото бяха единодушни, че Ласи е най-красивото куче коли, което някога са виждали.
Това беше много голяма похвала, защото Грийнал Бридж се намира в графството Йоркшир, а ако някъде по света кучето наистина е на почит, то е именно в Йоркшир. Никъде другаде кучетата не растат толкова красиви и силни, колкото в този суров край на Северна Англия. Над обширните блата плющи вятър и дъжд, козината на кучетата расте гъста и здрава и те стават силни като хората, които живеят тук. Местните жители обичат кучетата и умеят да ги развъждат. В това най-голямо английско графство има стотици миньорски селца и във всяко от тях могат да се видят просто облечени работници, придружени от прекрасни расови кучета — с толкова аристократично поведение, че могат да събудят завистта на всеки богат ценител от другите области на Англия.
Грийнал Бридж беше като всички останали села в Йоркшир. Жителите му отглеждаха кучета, грижеха се за тях и ги обичаха, по улиците се срещаха много съвършени екземпляри. Но всички твърдяха едно: ако някога е било отгледано по-расово куче от трицветното женско коли на Сам Караклоу, то е било много, много отдавна.
Имаше обаче и друга причина Ласи да бъде толкова добре позната в селото. По нея, както казваха жените, „човек можеше да си свери часовника“.
Тази история беше започнала преди много години, когато Ласи беше още смешно, тромаво кученце. Един ден Джо, момчето на Сам Караклоу, се втурна вкъщи и думите бликнаха като порой от устата му:
— Мамо! Днес излизам от училище, и кой мислиш седи и ме чака на двора? Ласи! Какво ще кажеш, а — откъде е знаела къде съм?
— Сигурно е тръгнала по следата ти, Джо. Другояче не мога да си го обясня.
Каквато и да беше причината, на следващия и на по-следващия ден Ласи отново чакаше пред входа на училището. Минаха седмици, месеци и години — кучето го посрещаше всеки ден. Домакините, които поглеждаха през прозорците на къщичките си, или собствениците на магазини, които стояха пред вратите и оглеждаха главната улица за клиенти, съглеждаха гордото, оцветено в черно, бяло и златно коли да тича към училището и казваха:
— Минава Ласи — значи е четири без пет!
Нямаше никакво значение дали валеше дъжд или грееше слънце, кучето беше на мястото си и чакаше момчето. За другите Джо беше просто един от пъстрото множество ученици, които се изсипваха от голямата сграда, но за Ласи той беше единственият. Следваше щастливият миг на бурно посрещане, после момчето и кучето тръгваха заедно към къщи. И това се повтаряше всеки ден, много години наред.
В селото всички обичаха Ласи. Освен обич имаше и още нещо — жителите на Грийнал Бридж се гордееха с Ласи, защото тя олицетворяваше нещо, което не беше лесно за обяснение. То беше свързано с гордостта им. А тази гордост пък имаше нещо общо с парите.
Когато някой мъж беше отгледал особено красиво куче, обикновено ставаше така: един ден то преставаше да бъде куче и се превръщаше в стока на четири крака, чиято стойност може да бъде изразена в пари. Разбира се, то си оставаше куче, но едновременно с това беше и стока, защото някой богаташ можеше да чуе за него, или търговците, които бяха вечно в движение, можеха да го видят и да поискат да го купят. Един богат мъж сигурно ще обича едно куче не по-малко от един бедняк, в това между двамата няма разлика — разликата е само в начина, по който се отнасят към парите. Защото беднякът има да мисли колко въглища ще му трябват през зимата, колко чифта обувки трябва да купи и от колко храна имат нужда децата му, за да пораснат — значи един ден той ще се прибере вкъщи и ще каже:
— Не ми остана нищо друго, затова не хленчете повече. Някой ден пак ще си вземем куче и всички ще го обичате не по-малко от сегашното…
Много великолепни кучета бяха излезли по този начин от дворовете на Грийнал Бридж. Но не и Ласи!
Нали цялото село знаеше, че даже херцог Рюдлинг не е успял да купи от Сам Караклоу неговата Ласи — самият херцог, който живееше извън селото в голямото си имение и държеше в кучкарниците си най-хубавите кучета. Вече от три години насам херцогът се опитваше да купи кучето от миньора, но Сам Караклоу продължаваше да му отказва упорито.
— Няма смисъл да подновявате предложението си, милорд — повтаряше всеки път той. — Колкото и да увеличавате сумата, кучето… ами, то просто не се продава на никаква цена.
Цялото село знаеше това. И точно по тази причина Ласи означаваше много за жителите му. Тя беше живото потвърждение, че все още им е останала някаква гордост, нещо, което не можеше да се купи с пари.
Обаче кучетата принадлежат на хората, а хората трябва да понасят ударите на съдбата. И понякога става така, че в живота на един мъж настъпва толкова трудно време, че той трябва да преклони глава и да изостави гордостта си, за да има хляб за семейството му.
