Насмалко не се задавих от гъбите. Лунното момче все пак изяде своите и последвах примера му. След това поставих едната ръка под темето си, а с другата хванах пръстите на краката си. Започнах да чакам ръцете ми да се отпуснат или стегнат. Нищо подобно не се случи. Отпуснах се и започнах да дишам с по-голяма лекота. Мълчаливият монах се върна при нас и даде знак да го последваме. Тръгнахме подире му и се оказахме в една градина. Погледнах сенките с нескривано удивление.
От разположението на слънцето разбрах, че вече е настъпил най-малко вторият час на коня. Бяхме, влезли в храма рано сутринта. Значи, близо четири часа бяха изчезнали в нищото. Какво ли се бе случило с тях? Господарят Ли не изглеждаше да се смущава от това. Бе се запътил към малко кръгло езерце в центъра на градината с щастлива усмивка на лицето. Последвах го и видях, че на дъното на езерцето нещо се белее. Насреща ни се бе ухилил човешки череп.
— Лин, драги ми стари приятелю, и днес изглеждаш чудесно! — рече му приветливо Господарят Ли.
С Лунното момче бяхме вцепенени от почуда. Макар и да нямаше и следа от вятър, храсталаците зад езерцето изведнъж се раздвижиха. Потрябва ни известно време, за да разберем, че изписват знаци във въздуха.
— Ли Као, съдбата ти е отредила обесване!
— Да, да, много жени ми се обесиха на врата — потвърди със задоволство Господарят Ли.
— За бесилка ми е думата!
Храсталаците се раздвижиха толкова бързо, че едва успявах да прочета посланието им. Все пак успях да схвана, че според покойния Лю Лин недостатъкът в характера на Господаря Ли не може да се обясни единствено със статистическа вероятност, и че в някое от предишните си превъплъщения нашият стар спътник непременно ще да е бил хиена, скорпион или може би дори идиотът, заемал длъжността управител на Южен Цзи. Храсталаците насмалко не се прекършиха, докато припомняха кариерата на въпросния господин.
— …и нареждал да им отсекат ръцете и краката!
— Невъзможно е това да съм бил аз — отвърна замислено Господарят Ли. — Нямаше да пропусна да наредя да им отрежат и носовете.
— …изгарял всичко до основи!
— Всяка работа трябва да се върши съвестно — отвърна Господарят Ли.
— …до последния мъж, жена и дете!
— Това би било разточително. Поне някои от момичетата трябва да са били хубавки. Лин, стари приятелю, не ми се сърди, но дали е било наистина мъдро да се обграждаш само с вода? — попита Господарят Ли.
Извади меха си с вино и изля част от него в езерцето. С Лунното момче се заловихме един за друг, за да не паднем. Около тъмното винено петно се образува водовъртеж и скъпоценната течност се насочи към устата на ухиления череп. През това време храсталаците мируваха. Сетне един от тях раздвижи клонки.
— „Наздраве“ — прочетохме.
— Това питие е още от твое време — поясни Господарят Ли. — Нарича се планинска роса от Хайнин. Какво ще кажеш за него?
Клонките отново се раздвижиха.
— Хайнин ли? Че възможно ли е такива загубени хора да произвеждат такова превъзходно вино? Впрочем, дори и торните бръмбари могат да притежават някакъв талант. И след като стана дума за торни бръмбари, Големият търбух успя ли да се напие до смърт?
— Все още не е, но не е престанал да постоянства — отвърна Господарят Ли. — Обясних на хазяите му, че неговият черен дроб е направен от някакъв особен вид кристализиран въглерод, но те независимо от това се опитват да го изгонят, защото се опасяват от пожар.
Наля още вино в езерцето, без да забравя и себе си. Клонките отново се раздвижиха.
— Какви са тези хора с теб? Красавецът и панаирджийският пехливанин?
— Пехливанинът е моят уважаван бивш клиент и настоящ помощник Вол Номер Десет, а пък Лунното момче е най-вещият човек в света, що се отнася до звуци и дупета като праскови — поясни Господарят Ли.
Направихме крачка напред и се поклонихме на черепа. Клонките се размърдаха.
— Като гледам Лунното момче, съжалявам, че самият аз вече нямам дупе. Кое обаче те е накарало да доведеш двама млади юнаци при един изкуфял глупак, лежащ на дъното на едно езеро?
Господарят Ли отпи още вино.
— Една от причините е, че искам Лунното момче да надникне в огледалото — отвърна небрежно.
Внушавах ли си нещо, или клонките бяха започнали да се движат някак си разтревожено?
— За какво огледало ти е думата?
— Има едно-единствено свястно огледало — каза Господарят Ли.
— Пази се, Ли Као!
— Други хора вече са минавали по този път — каза Господарят Ли. — Чувал съм, че дори и самият император веднъж е получил пропуск от теб, а и до ден днешен му няма нищо.
Клонките напълно се разтрепериха.
— Тан успя да се измъкне единствено благодарение на съчетанието от божествена намеса и огромен откуп! Можеш ли да се похвалиш, че разполагаш със същата възможност? Мога да открехна вратата, не ще и дума, но веднъж оказал се отвъд нея, ще трябва да разчиташ само на себе си. Момчетата дали ли са съгласие да те придружат в подобно пътешествие?
Господарят Ли ни погледна. Поклоних се на черепа.
— Светлейши господине, там, където отиде Господарят Ли, ще отида и аз — казах.
