Господарят Ли се метна на гърба ми, Лунното момче стисна пояса ми, а пък аз се залових за една голяма спица. Тъкмо успях да се наместя от външната страна на колелото, когато дяволите ме забелязаха. Нададоха гневни викове и към нас се понесе облак от стрели и копия, но вече се бяхме издигнали високо. Една стрела изсвистя само на пръст от носа на Лунното момче, а пък ръката ми бе одраскана от копие. Миг след това обаче вече бяхме станали недосегаеми. Понесохме се към облаците с невероятна скорост, от която очите ми се просълзиха. Господарят Ли започна шумно да ругае.
Дяволите бяха останали далеч под нас, обаче все още съществуваше опасността да се заблудим и да не съобразим къде да слезем. От гъстите облаци нищо не можеше да се види. Това продължи минути, които ни се сториха цяла вечност. Най-сетне реших, че започвам да съзирам проблясъка на звезди. Господарят Ли потвърди верността на наблюденията ми.
— Прав си. Виждаш ли онази кръгла светлинка?
— Да, учителю.
— Постарай се да не я изтървеш.
— Да, учителю.
Малката кръгла светла точица започна да се доближава към нас с невероятна скорост. Присвих очи, опитвайки се да разбера точната ни траектория.
— Готов съм — казах. Сърцето ми за миг застина, когато един пореден плътен облак обърка наблюденията ми, но го прекосихме само за миг. — Дръжте се — рекох. Светлата точка вече бе пресякла въображаемата ми цел и се изтласках с все сила от колелото. Полетяхме като камък, изхвърлен от катапулт. Светлият кръг бързо се уголеми и засия и след миг се сблъскахме с водна стена.
Бях останал без дъх и насмалко не се задуших, докато си пробивах път към повърхността. Най-сетне я достигнах и поех дълбоко въздух. Завлякох Господаря Ли и Лунното момче до брега и ги положих върху зелената трева. Светеше ярко жълто слънце и наоколо чуруликаха птички. От дъното на езерцето ни се усмихваше приветливо бял череп.
Господарят Ли се довлече до брега и изля съдържанието на своя мех във водата. С Лунното момче отново видяхме червен водовъртеж, който изчезна между ухилените челюсти.
— Лин, стари приятелю, наистина си голям майстор — рече с възхищение Господарят Ли.
От движението на клонките разбрахме, че черепът се оригва. Сетне се размърдаха отново.
— По-скоро съм добър шарлатанин — рече.
Лунното момче опипваше чувствителните части на своето тяло, за да се увери, че наистина е имал допир с огромен дявол. Аз пък не можах да откъсна поглед от една дълга кървяща драскотина на ръката си. Господарят Ли се усмихна.
— Лунно момче, нима вече забрави своя учител и разбойника, комуто той бе отнел слуха? Воле, ти пък нима не се сещаш за твоята баба Хо и за нейния зет? Ако Лунното момче не бе укротило онзи дявол, досега щяхме да сме мъртви. Същото щеше да ни се случи и ако Волът не бе успял да улучи целта при обратното ни пътуване. Както виждате, успяхме да се запознаем съвсем непосредствено с ненадминатото майсторство на великия Лю Лин. Пред него въпросите за материалното естество на истината стават съвсем неуместни. Нали не сте забравили за Чуан Цзъ? За същия, който така и не разбрал дали си въобразява, че е пеперуда или е наистина пеперуда, въобразила си, че е Чуан Цзъ?
Върна се при езерцето и наля в него още вино. Старецът и черепът се почерпиха мълчаливо, както подобава на стари приятели.
— Твоите свещеници успяха чудесно да промият мозъците ни, докато лежахме оглупени от гъбите, драги ми Лин — каза Господарят Ли. — За разлика от мен, свободни са от предубежденията, предизвикани от личните преживявания. Ще позволиш ли да ти задам един въпрос?
Клонките не помръднаха.
— Ето какъв е въпросът: ако на теб ти се бе наложило да развлечеш някого с описание на патилата на Ли Као, Вол Номер Десет, Утринната скръб и Лунното момче, какво заглавие щеше да дадеш на цялата история?
След кратък интервал клонките се раздвижиха.
— Ши Ту Чи.
— Легендата за камъка, нали? Струва ми се, че те разбирам. Просто досега още не бях подредил напълно приоритетите. Смятам, че не след дълго ще приключа и с това.
След това Господарят Ли се изправи, а ние последвахме неговия пример и се поклонихме на черепа.
— Лин — започна Господарят Ли, — още веднъж ще ти кажа, че си велик майстор.
Клонките се радвижиха да последен път.
— Као, а пък аз още веднъж ще ти кажа, че ще свършиш на бесилката.
Един монах вече бе разтворил портата пред нас. Озовахме се отново в подножието на зеления хълм. Последното, което запомних от манастира, бе малка кула с прозорец, на който кепенците бяха спуснати наполовина. Приличаше на око, което ни смигваще.
На няколко мили след манастира на Белия облак се отбихме от пътеката, преминахме покрай скалите от шисти, гранит и черен камък и стигнахме до една полянка. Продължихме направо през храсталаците и излязохме на друга полянка в подножието на хълм, където Господарят Ли огледа с удовлетворение едно невзрачно и странно на вид растение.
