Петната по гърдите ми привлякоха моето внимание, докато бях в банята и пеех, ако не ме лъже паметта, арията на тореадора от „Кармен“. Бяха розови като ранна утринна зора и предизвикаха у мен подчертана загриженост. Не че съм суетен мъж, но ще пищя, ала няма да се съглася да крача по света луничав кат гепард. Веднъж чух Джийвс да употребява това сравнение, а гепард трябва да е порода кучета. (Сравнението е от поемата на Кийтс „Ламия“ (1820). — Б. пр.)
— Джийвс — рекох на масата за закуска, — имам петна по гърдите.
— Наистина ли, сър?
— Розови.
— Наистина ли, сър?
— Видът им хич не ми допада.
— Напълно разбираемо предубеждение, сър. Мога ли да се осведомя дали сърбят?
— Като че да.
— Не бих ви препоръчал да ги чешете.
— Не съм съгласен с теб. Човек трябва да държи петната си изкъсо. Спомни си думите на поета.
— Моля, сър?
— Имам предвид Огдън Наш, (Фредерик Огдън Наш (1902–71) — американски поет-хуморист. — Б. пр.) написал вдъхновена поема в защита на чесането. Коя е Барбара Фричи, Джийвс?
— Една дама, играла немалка роля в Американската гражданска война, сър.
— Жена с характер, предполагам, на чиито препоръки можеш да се осланяш?
— Винаги съм смятал така, сър.
— Чуй тогава какво казва за нея поетът Наш: „Чудесно момиче Барбара беше. Все ще се почеше там, дето я сърбеше.“ Но аз няма да се задоволя с едното чесане, Бийч. Ще прибягна и до квалифицирана лекарска помощ.
— Много благоразумно решение, сър.
Проблемът беше там, че като се изключи едно морбили в самото начало на жизненото ми поприще, аз открай време се наслаждавам на такъв железен организъм, че не познавам кьорав лекар. Но за щастие се сетих, че моето американско другарче Типтън Плимсол, с което предната вечер бяхме отпразнували царски неговия годеж за Вероника, единствената щерка на полковник и лейди Хърмайъни Уедж от замъка Бландингс в Шропшир, ми бе споменало за един, който някога го бил вдигнал на крака. Отидох до телефона да се осведомя за името и адреса на този ескулап.
Типтън не отговори на позвъняването ми незабавно, а когато го стори, ме направи на мат и мас-кара, задето съм го вдигнал по нощите. Но щом си изля възмутената душа и аз успях да взема думата, ми влезе напълно в положението. Десет минути по-късно се върнах при Джийвс с нужната информация.
— Току-що говорих с господин Плимсол, Джийвс, и всичко е тип-топ. Съветът му е без да губя нитомиг да установя контакт с медицинско лице на име Е. Джимпсън Мъргатройд. Той казва, че ако търся бъкащо от слънчева радост докторче, което ще ме ръгне в ребрата със стетоскопа и ще ми разкаже вица за двамата ирландци Пат и Майк, а след него и оня за двамата шотландци Мак и Санди, то Е. Джимпсън не бил моят тип, но затова пък ако ми е нужен изцерител на петната ми, то без съмнение бил. Както личи, самият Типтън неотдавна е имал същия проблем и Мъргатройд го закърпил за нула време. Тъй че звънни му, ако обичаш, докато аз се прехвърля от тия дрехи в нещо по-така, и ми запази час.
След като се изхлузих от пуловера и памучния панталон, в които бях закусвал, Джийвс ме уведоми, че Е. Джимпсън можел да ме приеме в единайсет. Благодарих му и го помолих да каже в гаража да изкарат колата към единайсет без четвърт.
— Малко по-рано, сър, ако приемете моето предложение — отвърна той. — Заради задръстванията, сър. Дали няма да е по-добре да вземете такси?
— Не, и ще ти кажа защо. След доктора смятам да отскоча с колата до Брайтън за глътка морски въздух. А и движението няма да е по-натоварено от всеки друг път.
— Боя се, че не сте прав, сър. Тази сутрин ще се състои протестен марш.
— Господи, пак ли? Тия хора започнаха да ги правят час по час.
— Честотата им безспорно е значителна, сър.
— Да имаш представа за какво протестират тоя път?
— Не, сър. Може да е за едно нещо, а може да е и за друго. Народът подозира, народът негодува, правителството свое поданикът псува.
— Поетът Наш?
— Не, сър. Поетът Херик.
— Доста остро.
— Да, сър.
— Чудя се какво ли са му сторили, за да го разлютят така. Вероятно са го глобили пет лири, задето не си е почистил пушливия комин.
— Колкото до това, нямам информация, сър.
Няколко минути по-късно, седнал в добрия стар спортен кабриолет и настъпил газта към своето рандеву с Е. Джимпсън Мъргатройд, аз се чувствах удивително свеж за мъж с петна по гърдите. Беше прекрасна утрин и малко оставаше да си затананикам тра-ла-ла, докато се носех с вятъра по шосето. Но после насреща ми се изпречи протестният марш и отведнъж попаднах в пълен щил. Тогава се облегнах назад и взех да наблюдавам събитията с радушен взор.
