— Знаеш ли, за нас, жените, които работим, голям избор няма. Ако не искаш да клечиш на едно място чак до пенсия — а много от нас не искат, — единственият път е да се катериш нагоре.
— А изключваш ли брака като възможност?
Таня отчупи парченце от кифлата си.
— He. Ho веднъж не ми провървя в брака, може да не тръгне и втория път. Освен това нямам много кандидати — достойни имам пред вид — за ръката на употребена булка с дете.
— Може би ще откриеш някое изключение?
— Така може да спечеля и на ирландска лотария. Като изхождам от собствения си опит, скъпи Мел, ще ти кажа, че мъжете предпочитат жените им да са свободни и необвързани. Попитай бившия ми съпруг. Ако го откриеш. Нещо, което на мен не ми се удаде.
— Той те напусна, след като се роди детето?
— Господи! Нищо подобно! Тогава би трябвало цели шест месеца да се грижи за мене. Струва ми се, че беше четвъртък, когато му казах, че съм бременна. Просто не можех за дълго да го държа в себе си. В петък, когато се върнах от работа, Рой си бе прибрал дрехите и изчезнал.
— И оттогава не си го виждала?
Таня поклати глава.
— В крайна сметка това много улесни развода — избягал, и толкоз; нямаше никакви усложнения. И все пак нека бъда правдива. Рой не бе чак толкова лош. Той не изпразни общата ни спестовна книжка, въпреки че можеше. Да си призная, често съм си мислила дали го направи от човечност, или просто бе забравил. Както и да е, всичките осемдесет долара останаха само за мен.
— Ти никога не си споделяла преди… — каза Мел.
— Нима е било нужно?
— Сигурно… за съчувствие.
Таня поклати глава.
— Ако по-добре ме познаваше, щеше да разбереш, че не ти разказах това, за да изтръгна съчувствието ти. В крайна сметка животът ми се урежда чудесно. — Таня се усмихна. — Може даже да се издигна до вицепрезидент на компанията. Нали току-що ти сам го каза?
На съседната маса една жена възкликна гласно:
— Ай! Виж кое време стана!
Мел неволно погледна часовника си. Бе изминал три четвърти час, откакто излезе от Дани Фароу. Той скокна на крака и се обърна към Таня:
— Почакай тук. Ще трябва да позвъня!
На касата имаше телефон и Мел набра един от нерегистрираните номера на щаба по снегопочистването. Прозвуча гласът на Дани Фароу: „Почакай за момент“ и след малко се обади отново:
— Тъкмо се готвех да ти звъня. Да те уведомя за затъналия 707 на „Аерео Мексикан“.
— Продължавай!
— Нали знаеш, че мексиканците се обърнаха към „ТУА“?
— Да, знам.
— Те докараха камиони, кранове, господ знае още какво, и задръстиха напълно пистата за излитане и съседната пътека за рулиране, но не успяха да отместят самолета на сантиметър. Последните сведения са, че „ТУА“ изпратили за Джо Патрони.
— Добре, радвам се да чуя това — потвърди Мел, — но можеха и по-рано да се сетят.
Джо Патрони бе главният механик на аварийното отделение на „ТУА“, роден авариен монтьор. Освен това бе земен, динамичен човек и близък приятел на Мел.
— Вероятно са се опитали веднага да извикат Патрони — обясни Дани, — но той си е в къщи и трудно са се свързали с него. Изглежда, че от бурята много от телефонните линии са прекъснати.
— Но сега знае, нали? Сигурен си?
— „ТУА“ са сигурни. Казват, че е на път.
Мел си направи сметка наум: знаеше, че Джо живее в Глен Елин, на около двадесет и пет мили път, и даже при идеални условия му бяха нужни тридесет минути, за да се добере до летището. А тази вечер при заснежените пътища и пълзящите по тях коли Джо би бил щастливец, ако успее да вземе разстоянието за двойно повече време.
— Ако някой тая нощ съумее да отмести самолета, това ще е Джо — каза Мел. — Но нека, докато го чакат, не стоят със скръстени ръце. Обясни на всички, че спешно ни трябва писта три-нула, незабавно. Не само за оперативни нужди. — Мел си припомни, че самолетите все още трябваше да излитат над Медоууд и се зачуди дали общественото сборище, за което го уведоми ръководителят на полетите, вече не е приключило.
— Казах им същото — потвърди Дани. — Ще им повторя още веднъж. И една добра вест — открихме камиона с провизиите.
— Как е шофьорът?
— В безсъзнание, колата затрупана под снега. Моторът работел и, както предполагахме, имало въглероден окис. Сложиха му кислородна маска и ще се оправи.
— Добре. Сега ще изляза на аеродрума сам да направя някои проверки. Ще ти се обадя по радиотелефона оттам.
— Добре се завий. Адска нощ е.
Таня все още бе на масата, но се готвеше да си тръгва.
— Почакай — каза Мел, — аз също тръгвам!
— А това? — тя посочи към недокоснатия сандвич. — Това ли ти е вечерята?
— Ще ми стигне. — Той напъха огромна хапка в устата си, прокара я с кафето, взе палтото си. — Ще вечерям по-късно тази вечер.
Докато Мел плащаше, двама служители от „Транс Америка“ влязоха в кафенето. Щом забелязаха Таня, веднага се насочиха към нея.
— Извинете, мистър Бейкърсфелд… Мисис Ливингстън, търси ви ръководителят на пътническите полети. Отново си имаме неприятност.
— Досещам се. Някой отново е хвърлил разписанието — каза Мел, докато прибираше рестото си.
