— Всички сме американци. Само работяги като нас биха се мъчили в такова отвратително време. Знаете ли за къде трябваше да лети този самолет?
Мел поклати глава.
— За Акапулко. Преди този случай бях готов шест месеца да постя, за да отида дотам. — Старшият техник се изсмя. — Представяте ли си — настаняваш се удобно в самолета, отпускаш се и после изведнъж те смъкват в тая кал. Да бяхте чули само как проклинаха пътниците, особено жените. Научих някои нови думички тая вечер.
Радиото отново изпука:
— Кола номер едно на щаба по снегопочистването — чу се Дани Фароу. — Говорих с „ТУА“ за Джо Патрони. Те са в радиовръзка с него, но той стои насред пътя. Движението по шосето е задръстено. Ще се забави още поне час. Предал е указания. Разбираш ли ме?
— Всичко е ясно. Да чуем указанията — каза Мел.
— Патрони се тревожи самолетът да не затъне още по-дълбоко. Казва, че това лесно може да стане. Така че, ако хората на „Аерео Мексикан“ не са напълно уверени в успеха на действията си, по-добре да не предприемат нищо, докато не дойде Патрони.
— Какво ще кажат хората на „Аерео Мексикан“ за това? — Мел се обърна към Инграм.
— Нека Патрони прави каквото ще. Ние ще чакаме — отвърна старшият техник.
— Разбрахте ли ме? Ясно ли е? — попита Дани Фароу.
Мел натисна отново бутона.
— Ясно.
— О’кей. И още нещо. „ТУА“ ще изпрати допълнително бригади на помощ. Ах, Мел, жена ти се обади отново. Предадох й думите ти. — Мел усети, че Дани се колебае да говори открито от неудобство, че всички, които са на същата честота, ще чуят разговора им.
— Какво, не остана ли доволна? — попита Мел.
— Като че ли не — последва секундно мълчание. — Няма да е зле ти да й се обадиш по телефона, когато имаш възможност.
Нямаше и съмнение, че Синди е била доста язвителна с Дани, но той от лоялност не го спомена.
А явно със затъналия боинг на „Аерео Мексикан“ нищо не можеше да се направи, докато не пристигне Джон Патрони. Съветът му да не напъхат самолета още по-надълбоко беше разумен. Инграм си нахлузи дебели ръкавици и отново закопча палтото си.
— Благодаря ви за топлината.
Излезе в снежната виелица и бързо хлопна вратата зад себе си. Мел го видя как си проправя път сред високите преспи към струпалите се около боинга превозни средства.
По радиото щабът разговаряше с центъра по снегопочистването. Мел изчака разговорът им да завърши и натисна бутона:
— Тук е кола номер едно, Дани. Тръгвам към бригада „Анаконда“.
Той внимателно потегли напред, като се взираше за пътя си в снежната вихрушка и мрака, сред който проблясваха само раздалечените светлини на стартовите писти.
Бригадата „Анаконда“, челен отряд и ударното звено на снегопочистването, в момента се намираше на писта едно-седем вляво. Нека сам да се уверя, мислеше си мрачно Мел, дали злонамереният доклад на авиокомисията по снегопочистването на капитан Димирест съдържа някаква истина, или е продиктуван от чиста злоба.
Предметът на размислите на Мел — капитан Върнън Димирест от „Транс Америка“ — се намираше в този момент на около три мили от летището. Той шофираше своя мерцедес 230 SL и за разлика от тежкото пътуване преди няколко часа — от дома му до летището — сега почти нямаше трудности по прясно почистените от снега улички. Продължаваше силно да вали, острият вятър не спираше, но новата снежна покривка още не бе станала толкова дълбока, че да затруднява шофирането.
Крайната цел на Димирест бе групата триетажни здания, недалеко от летището, известни сред летците като „Кварталът на стюардесите“. Тук живееха стюардеси от различни авиокомпании на летище „Линкълн“. Обикновено апартамент-четата се наемаха от две или три момичета и всяко домакинство си имаше свое име. Най-често ги наричаха „гнезденцата на стюардесите“.
Тези гнезда бяха редовно терен за най-шумни веселби в свободните от полети дни и главна сцена на любовните романи, които често възникваха между стюардесите и мъжката половина от пилотските екипажи.
Разбира се, гнездата на стюардесите не бяха по-разпуснати от всички останали апартаменти, в които живееха сами момичета.
За времето, в което работеше в авиацията, Върнън Димирест се бе радвал на не малко стюардеси. И наистина, зад себе си той бе оставил низ от любовни приключения с красиви и интелигентни млади жени, за които един монарх или един моден идол на съвременното кино би могъл само да мечтае, но не и да постигне. Стюардесите, които Димирест и неговите колеги познаваха и любеха, не бяха нито пропаднали, нито пък „лесни“ момичета. Те просто бяха живи, отзивчиви и темпераментни същества, които умееха да ценят истинските мъже и не се отказваха от тях, особено като им бяха подръка.
