Мел Бейкърсфелд разсъждаваше върху израза жива гробница, докато шофираше в тъмнината по писта едно-седем, вляво. Твърде подходяща дефиниция, реши той. Наистина, недостатъците и несъвършенствата на летището бяха сериозни и съществени, но повечето оставаха скрити за масите и само хората от летището знаеха за тях.
Пътници и посетители на летището обикновено виждаха централната пътническа аерогара — една ярко осветена Тадж-Махал с климатична инсталация. Изградена от хром и блестящо стъкло, гарата бе изумително просторна, с вечно претъпкани зали и елегантни уютни чакални. Шестте специализирани ресторанта предлагаха богато разнообразие — от изискани салони, където се сервираше във фин китайски порцелан с позлатени ръбове и на подходящи цени, до най-обикновени закусвални от типа „хващай кренвирша и бягай“. Баровете с интимно приглушено осветление или дневните барчета с ярки неонови светлини бяха почти толкова многобройни, колкото и тоалетните. Докато чакаше за своя полет, без да напуска пределите на аерогарата, пътникът можеше да пазарува, да си наеме стая, да си почине, да си вземе парна баня с масаж, да се подстриже, да му изгладят костюма, да му лъснат обувките, та дори да издъхне и да му организират погребението от мемориалното бюро „Свети дух“, което имаше свои канцеларии в най-долното фоайе.
Ако се съдеше само по аерогарата, летището все още бе внушително. Но недостатъците му се криеха най-вече в оперативните сфери — главно в пистите за кацане и излитане и пътеките за рулиране.
Едва ли някой от осемдесетте хиляди пътници, които всеки ден кацаха или излитаха, предполагаха колко несъвършена — и оттам — колко опасна бе пистовата система на летището. Още преди година пътеките за рулиране и пистите бяха станали недостатъчни; а днес те бяха опасно претоварени. При обичайната интензивност на движението излитането или кацането по двете главни писти ставаше на всеки тридесет секунди. Съобразявайки се с жалбите на жителите от селището Медоууд, наложи се в някои моменти да се използува допълнителната писта, която пресичаше споменатите две. В резултат на това самолетите излитаха и кацаха по взаимно пресичащи се писти и имаше мигове, когато въздушните диспечери затаяваха дъх и се молеха нищо да не се случи. Само преди седмица Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, мрачно бе предрекъл: „Ех, ние на кулата стоим на пръсти от нерви и избягваме инциденти на косъм. Досега не сме сблъскали самолети на тая пресечка. Но някой ден една секунда невнимание или недостатъчно добро изчисление — и катастрофата е готова. Само се моля на господ да не ми се случи на мене или в мое дежурство, защото ще се повтори традицията от Големия каньон.“
Кийт говореше точно за пресечката, по която „Анаконда“ току-що бе преминала. Мел погледна назад от кабината на сноубласта. Машините вече се бяха изтеглили от пресечката и в разредилия се за миг сняг Мел съзря на другата писта навигационните светлини на стремително излитащ самолет. И веднага след него, само на няколко метра, колкото и да е невероятно, се появиха светлините на друг самолет, който сякаш кацаше в същата секунда.
Шофьорът също бе извърнал назад глада, дори подсвирна:
— Тия май се разминаха като по чудо!
Мел кимна. Те наистина едва се разминаха; тръпки побиха по цялото му тяло. Очевидно въздушният диспечер, който инструктираше по радиото пилотите и на двата самолета, бе измерил толеранса във времето с изумителна точност до стотни от секундата. И сега, както обикновено, вещината му го спаси, но рискът си беше риск. Двата самолета бяха сега в безопасност — единият във въздуха, другият на земята. Но непрекъснатата необходимост от подобни безумно рисковани решения създаваше атмосфера на несигурност и растящо напрежение.
Нееднократно Мел бе говорил пред Съвета на пълномощниците и пред общинските власти, които ръководеха финансирането на летището за опасните ситуации. Мел настояваше за незабавното построяване на нови писти и пътеки за рулиране и ги съветваше да се закупят земи около летището, за да има перспектива за бъдещото му разширение. Думите му обикновено предизвикваха безконечни дискусии и често пъти — гневни спорове. Неколцина от членовете на съвета и от градските управници споделяха възгледите на Мел, останалите категорично се обявяваха против. Трудно беше да убедиш хората в това, че едно модерно летище за реактивни самолети, построено в края на 50-те години, толкова бързо може да остарее и да стане опасно за живота на пътниците. Нямаше никакво значение, че същото бе положението и с летищата в Ню Йорк, Сан Франциско, Чикаго и другаде: просто имаше неща, които политиците не желаеха да проумеят.
