На Мел му идеше да се разсмее на глас Синди не знаеше. Нищо чудно, в нейните благотворителни мероприятия я интересуваше не каузата, за която работи, а хората, сред които се движи.
Мел лукаво запита:
— Колко писма очакваш да получиш след днешната вечер?
— Не те разбирам.
— Разбираш, разбираш.
Всеки, който желаеше да попадне в „Социалния регистър“, трябваше да получи осем препоръчителни писма от хора, чиито имена фигурират в този справочник. Мел бе дочул, че Синди е събрала вече четири.
— Господи, Мел, ако още веднъж кажеш нещо подобно сега или когато и да е…
— Тези писма очакваш така да ги получиш… безплатно, или се готвиш да заплатиш за тях, както за предните две…? — Той усети, че взе надмощие в спора. Рядко се случваше.
— Мръсна инсинуация! — възмутено кипна Синди. — Нима може човек да си купи правото да…
— Не се прави на глупава! — прекъсна я Мел. — Не забравяй, че на мен ми пращат изплатените чекове от общата ни сметка, нали?
Последва мълчание. След малко Синди го наруши с тих, но треперещ от злоба глас:
— Слушай! Добре ще е да дойдеш, и то веднага! Ако не дойдеш или пък ако се появиш и почнеш да ме дразниш със същите приказки, които току-що изрече, това ще бъде краят. Ясно ли ти е?
— Не напълно. — Мел говореше спокойно. Инстинктът му подсказваше, че това бе важен момент и за двамата. — Може би ще е по-добре да ми обясниш точно какво имаш пред вид.
— Обясни си сам — парира го Синди.
После затръшна слушалката.
Докато се изкачваше към кабинета си, гневът на Мел взе да кипи и да бушува. Той винаги се възпламеняваше по-бавно от Синди. Но сега гореше от ярост. Сам не знаеше защо бе толкова бесен. До голяма степен причината бе Синди, но съществуваха и други фактори: професионалният му неуспех да се подготви ефективно за нова ера в авиацията; личната му неспособност да внуши у другите своите убеждения; възвишени, но неосъществени надежди. Личният му и професионалният му живот, мислеше си Мел, се явяваха като двойно доказателство за неговата неспособност. Бракът му вървеше към гибел; ако това се случеше, той сигурно щеше да загуби и децата. В същото време в службата си отговаряше за живота на хиляди хора, а всичките му усилия и опити да спре упадъка на летището останаха безрезултатни. Високият стандарт, който се беше борил да изгради, непрекъснато се подкопаваше.
В коридорите не срещна никакъв познат. Още по-добре. Ако в този момент го заговореха, сигурно би отговорил сопнато и нервно. Щом влезе в кабинета си, смъкна тежкото си палто и го остави на пода. Запали цигара. Застипча му и я угаси веднага. Тръгна към бюрото си, но болката в крака му го жегна още по-силно отпреди.
Беше време — сега му изглеждаше отдавна, — когато в нощи като тази, щом болният му крак се обадеше, той се връщаше в къщи и Синди веднага го поставяше да си легне. Първо си взимаше топла баня и после, отпуснал се по очи върху леглото, се оставяше тя да масажира гърба и врата му с хладни ловки пръсти, докато болката започне да се разсейва. Беше немислимо да си представи, че сега пак би сторила същото за него. А даже и да го направеше, едва ли щеше да помогне. Общуването не е само в думите — когато близостта започне да изчезва, тя изчезва във всичко.
Мел седна зад бюрото и обхвана главата си с ръце.
Целият трепереше, както преди навън, във виелицата. Внезапен телефонен звън прониза тишината на стаята. Мел не помръдна. Телефонът отново иззвъня и чак тогава Мел осъзна, че звъни червеният алармен телефон, поставен на масичката до бюрото му. С два скока стигна дотам.
— Бейкърсфелд е на телефона.
Чу пръщене, шум и разговори, докато го включиха към линията.
— Тук е Ръководство на въздушното движение — прозвуча гласът на ръководителя на полетите от кулата. — Имаме произшествие във въздуха, трета категория.
Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, бе вече отработил една трета от осемчасовото си дежурство в радарната зала на РВД.
Бурята бе мъчение за всички в радарната зала, макар да не я усещаха физически. На един страничен наблюдател, мислеше си Кийт, който нищо не разбира от сложния език на множеството екрани пред него, би му се сторило, че виелицата бушува на хиляди мили далечина.
Радарната зала се намираше в кулата — един етаж под остъклената кулокабина, откъдето диспечерите направляваха движението на самолетите на земята и операциите непосредствено след излитане и преди кацане. Властта на радарната секция се простираше отвъд пределите на летището: радарите водеха самолетите във въздуха, поемайки ги от най-близкия регионален РВД център. Регионалните центрове, които се намираха на километри от летището, контролираха главните въздушни пътища и потока самолети, който пристигаше и преминаваше над тях.
