— На кого щяхте да пишете, мосю Милфорд-Стоукс? А, разбирам! Когато мисис Стамп си допие оранжадата, ще сложим писмото в празната бутилка и ще го пратим да плува по вълните — предположи лейтенантът прекалено шеговито (явно защото му беше олекнало).
Сега всички бяха налице освен професора и дипломата.
— Мосю Суитчайлд сигурно опакова научните си трудове, а мосю русинът слага самовара, за да пие чай като за последно — каза Рената, заразена от веселото настроение на лейтенанта.
Тъкмо го споменаха, и русинът влезе. Застана на прага. Красивото му личице беше по-мрачно от облак.
— Какво, мосю Фандорин, да не идвате да си вземете наградата за в лодката? — закачливо се поинтересува Рената.
Всички направо избухнаха в смях, но русинът не можа да оцени шегата (която между другото беше много остроумна).
— Комисар Гош — тихо каза той. — Ако обичате, моля ви да излезете в коридора. Побързайте.
Колкото и да е странно, изричайки тези думи, дипломатът нито веднъж не се запъна. Може би се беше излекувал благодарение на преживяния стрес? Случват се такива неща.
Рената понечи да се пошегува и по този повод, но си замълча — щеше да е прекалено.
— Какво толкова спешно има? — недоволно попита Шаро. — Пак ли доноси? След малко, младежо, след малко. Първо искам да доизслушам професора. Къде се е дянал по дяволите?
Русинът погледна комисаря изчаквателно. Като видя, че дядката се инати и няма намерение да излезе навън, Фандорин сви рамене и каза:
— Професорът няма да дойде.
Гош се намуси:
— Как тъй няма да дойде?
— Кой няма да дойде? — извика Рената. — Та той спря на най-интересното! Не е честно!
— Мистър Суитчайлд току-що е бил убит — сухо съобщи дипломатът.
— Какво, какво?! — изрева Шаро. — Убит ли?! Как убит?!
— Предполагам, с хирургически скалпел — с изненадващо хладнокръвие отговори русинът. — Гърлото му е срязано много изкусно.
— Кога най-после ще ни пуснат да слезем на брега? — жално попита мадам Клебер. — Всички вече се разхождат из Бомбай, а ние тук седим ли, седим…
Завесите на прозорците бяха спуснати, защото изкачилото се чак до зенита слънце бе напекло палубата и бе нажежило въздуха. В „Уиндзор“ беше горещо, задушно, но всички търпеливо очакваха развръзката.
Гош извади джобния си часовник (получен като награда, с профила на Наполеон ІІІ) и отговори мъгляво:
— Скоро, господа. Скоро ще ви пусна. Но не всички.
Той поне знаеше какво чака: инспектор Джексън и хората му правеха обиск. Оръдието на убийството сигурно беше на дъното на океана, но можеше да са останали улики. Трябваше да са останали. Е, и косвените май бяха достатъчно, но преките винаги са за предпочитане. Време беше Джексън да дойде…
„Левиатан“ пристигна в Бомбай по изгрев. От снощи всички членове на „Уиндзор“ бяха под домашен арест в каютите си. Щом пристигнаха в пристанището, Гош разговаря с представителите на властта, изложи пред тях изводите си и помоли за подкрепа. Така че му изпратиха Джексън с полицейска група. Хайде, Джексън, поразмърдай се, мислено подканяше Гош пипкавия инспектор. След безсънната нощ главата му беше като от олово, а и черният дроб взе да се обажда. Но настроението на комисаря не беше лошо — кълбото се разплиташе, да, разплиташе се и крайчецът на нишката, миличкият, вече се виждаше.
В осем и половина, след като уреди работите с местната полиция и прескочи до телеграфа, Гош нареди арестантите да се съберат в „Уиндзор“ — за да е по-удобно за обиска. Не пожали дори бременната Рената, макар че по време на убийството тя беше до него и нямаше как да е заклала професора. От три часа насам комисарят вардеше своите пленници. Настанил се на стратегическото място, беше окупирал дълбокия фотьойл срещу клиента, а отвън, невидими от салона, пазеха двама въоръжени полицаи.
Разговорът вътре не вървеше, пленниците се потяха и нервничеха. Рение се отбиваше от време на време, кимаше със съчувствие на Рената и отново отиваше да си върши работата. На два пъти дойде капитанът, но не каза нищо, само жегна комисаря със свиреп поглед. Сякаш цялата тая каша я бе забъркал татко Гош!
Осиротелият стол на професор Суитчайлд зееше като избит зъб. Самият индолог сега лежеше на брега, в мъртвешкия хлад на бомбайската градска морга. Като си представи полумрака и блоковете лед, Гош почти завидя на покойника. Лежи си там, забравил за всички несгоди, и потната яка не му се врязва в гушата…
Комисарят погледна доктор Труфо, който май също страдаше: по мургавото лице на лекаря се стичаха струйки пот, а неговата английска фурия непрекъснато съскаше нещо на ухото на мъченика.
— Какво ме гледате, мосю! — избухна Труфо, уловил погледа на полицая. — Какво сте ме зяпнали? Това е възмутително! С какво право? Петнайсет години честно и почтено… — той едва не изхлипа. — И какво като е със скалпел? Всеки би могъл да го направи!
— Ама наистина ли със скалпел? — плахо попита мадмоазел Стамп.
Чак сега в салона заговориха за случилото се.
