Рената наостри уши, но успя да долови само „bastard“ и „by my mother’s grave“.57
Какво ли беше станало?
— Докторе, елате за малко навън — Булдога недоволно отмести чинията с омлета. — Преведете ми какво плещи този младеж. Тримата излязоха в коридора.
— Каквооо?! — чу се ревът на комисаря. — Ами ти къде гледаш бе, животно?!
Отдалечаващи се крачки. И тишина.
— Не мръдвам оттук, докато мосю Гош не се върне — категорично заяви Рената.
Останалите май бяха на същото мнение.
В салон „Уиндзор“ се възцари напрегнато мълчание.
Комисарят и Труфо се върнаха след половин час. И двамата изглеждаха покрусени.
— Случи се нещо, което можеше да се очаква — тържествено заяви лекарят дребосък, без да го питат. — В тази трагична история е сложена точка. И то от самия престъпник.
— Мъртъв ли е? — възкликна Рената и скочи от мястото си.
— Самоубил ли се е? — попита Фандорин. — Но как? Не взехте ли п-предпазни мерки?
— Как да не съм взел, взел съм — отчаяно разпери ръце Гош. — В карцера, където го разпитвах, имаше само маса, два стола и легло. Краката му са завинтени за пода. Но ако човек непременно иска да умре, той не може да бъде спрян. Рение си е разбил главата в стената. Там в ъгъла на карцера има едно ръбато място… И го е направил толкова ловко, че часовият не е чул нито звук. Отворил вратата да му донесе закуската и го видял паднал на пода в локва кръв. Наредих да не го пипат, нека засега остане така.
— Може ли да погледна? — попита Фандорин.
— Добре, може. Гледайте го колкото искате, а аз ще си довърша закуската. — И Булдога преспокойно придърпа изстиналия омлет.
Да видят самоубиеца отидоха четиримата: Фандорин, Рената, японецът и колкото и да е странно — докторшата. Кой би могъл да допусне, че тая надута коза ще прояви подобно любопитство?
Тракайки със зъби, Рената надникна в карцера над рамото на Фандорин. Видя познатата широкоплещеста фигура, просната напряко и обърнала чернокосата си глава към ръбестата издатина на стената. Рение лежеше по очи с неестествено извита дясна ръка.
Рената реши да изчака отвън — бездруго бе видяла достатъчно. Останалите влязоха и клекнаха до тялото.
Японецът повдигна главата на мъртвеца и кой знае защо, пипна с пръст окървавеното му чело. Ах, да, нали е лекар.
— Oh, Lord, have mercy upon this sinful creature58 — набожно рече мадам Труфо.
— Амин — каза Рената и се извърна от покъртителната гледка.
Върнаха се смълчани в салона.
Тъкмо навреме. Булдога бе приключил със закуската, избърса мазните си устни със салфетката и посегна към черната папка.
— Обещах да ви запозная с показанията на нашия бивш сътрапезник — невъзмутимо каза той и сложи пред себе си три изписани листа хартия — два цели, а третият половината. — Така се получи, че сега имаме не просто само признание, а предсмъртно писмо. Което обаче не променя нещата. Искате ли да чуете?
Не се наложи да повтаря поканата — всички наобиколиха комисаря и стаиха дъх. Булдога взе първия лист, отдалечи го от очите си и зачете:
До представителя на френската полиция
Г-н комисар Гюстав Гош
19 април 1878 г., 6,15 сутринта, на борда на „Левиатан“
Аз, Шарл Рение, по своя воля и без никаква принуда, воден единствено от желанието да облекча своята съвест и да обясня мотивите, които ме тласнаха да извърша тежките престъпления, правя следното признание.
Съдбата винаги е била жестока с мен…
— Е, тая песен съм я слушал хиляда пъти — изкоментира комисарят и прекъсна четенето. — Нито един убиец, крадец или блудствал с малолетни още не е споменавал в съда, че съдбата е била щедра към него, а той, кучият му син, не е заслужил даровете й. Както и да е, продължаваме нататък.
