Жените бяха изненадващо много. Никога не си бях представял толкова много на едно място. Нямах идея откъде са дошли. Вероятно от цялата околност. Едни бяха в компанията на войници, други бяха част от смесени групички, а трети — съвсем самостоятелни. Тук имаше стотина мъже и осемдесет жени. Предположих, че по заведенията има поне още толкова. Мъжете очевидно бяха от отряд «Браво», все още в отпуск и нетърпеливи да наваксат изгубеното време. Такива, каквито очаквах да бъдат. Добри момчета, с отлична физическа подготовка, на сто процента готови да се справят с всякакви задачи, пълни с енергия и доброжелателност, в отлично настроение. Всички бяха облечени в цивилните дрехи, типични за бойците в отпуск — дънки, якета и тениски. Сред тях тук-там се мяркаха и момчета с уморен и угрижен вид, което вероятно означаваше, че все още са на изпитателен срок. Други държаха да са в центъра на вниманието повече от останалите, но в общи линии всички бяха типични представители на войниците отпускари. Шумни, весели, без следа от враждебност. В атмосферата нямаше нищо негативно. Никой не обвиняваше градските власти за продължителното затваряне на базата. Младежите просто се радваха на свободата си.
Въпреки това бях убеден, че местните сили на реда са на крак. Начело с Елизабет Деверо, която със сигурност все още беше на служба. Знаех къде да я намеря, защото знаех какво иМ трябва: централна позиция, стол, маса и прозорец. И нещо, с което да си запълва времето. Къде другаде можеше да бъде?
Започнах да си пробивам път през навалицата, подминах бар «Бренънс» и излязох на алеята. Заобиколих пясъчната купчина на Джанис Чапман и последвах компаниите, които се насочваха към главната по уличката между железарията и аптеката. После завих надясно и тръгнах към ресторанта.
* * *
Тази вечер заведението беше почти пълно. Можеше да се каже, че е претъпкано, ако го сравнявах с това, което помнех. Цели двайсет и шест клиенти. Деветнайсет от тях бяха рейнджъри, шестнайсет, заели четири маси за по четирима. Едри мъже, опрени рамо в рамо, които разговаряха на висок глас и постоянно си подвикваха. Сервитьорката неуморно сновеше между тях и кухнята, затрупана с поръчки за питиета и блюда, различни от войнишките порциони. Но изглеждаше щастлива. Базата най-после беше отворила врати, пропускайки навън потока от долари, част от които влизаха в джоба иМ под формата на бакшиши.
Останалите трима рейнджъри вечеряха в компанията на приятелките си. На масички за двама, доближили глави. И тримата изглеждаха щастливи, приятелките им също. И защо не? Какво по-хубаво от една романтична вечеря в най-добрия ресторант на града?
Възрастната двойка от хотела също беше тук. На обичайната си маса за четирима в дъното, почти скрити от компанията на рейнджърите. Старицата държеше разтворена книга, а съпругът иМ прелистваше вестника си. Бяха се задържали по-дълго от обичайното. Според мен бяха единствените собственици на бизнес в целия град, които не стояха зад касовите си апарати. Това се дължеше на простия факт, че никой от военнослужещите в Келам не се нуждаеше от стая, а «Тусейнтс» не предлагаше други услуги. Дори кафе. По тази причина съдържателите на хотела бяха преценили, че е по-добре да изчакат отминаването на шумотевицата в някое познато и безопасно място, вместо цяла вечер да се ослушват зад пердетата.
Майор Дънкан Мънро седеше сам на маса за двама, разположена почти в дъното на салона, край пътеката. Беше облечен в бойна униформа, наведен над чинията си. Явно присъстваше тук за всеки случай, въпреки че участието му в управлението на Келам може би беше приключило няколко часа по-рано. Той беше добър военен полицай. Професионалист до мозъка на костите. Предположих, че ще хване първия самолет, излитащ обратно за Германия.
Разбира се, Елизабет Деверо също беше тук. Седеше сама на маса до прозореца, която никога досега не беше избирала. Бодра, бдителна, също присъстваща просто за всеки случай. С отлична видимост към главната улица, готова да реагира на евентуални безредици. В името на гласоподавателите, естествено. И тя беше с униформа, а косата иМ беше стегната на конска опашка. Личеше си, че е уморена, но въпреки това беше прекрасна. Гледах я в продължение на цяла секунда. После тя вдигна глава и ме видя. Лицето иМ разцъфна в усмивка, а кракът иМ ловко изрита празния стол в съседство.
Поколебах се само за миг. В главата ми се блъскаха объркани мисли. После се насочих към масата.
72
Отначало Деверо не каза нищо. Само ме оглеждаше. От главата до петите и обратно. Може би защото проверяваше дали съм контузен, а може би защото за пръв път ме виждаше в униформа. Аз все още бях с бойния костюм, който облякох следобед, веднага след като се прибрах от Вашингтон. И вероятно имах съвсем различен вид.
— Тежък ден, а? — подхвърлих.
— И още как — кимна тя. — Особено след десет сутринта, когато отвориха портала. Задръстиха града.
— Някакви проблеми?
