Онзи вдясно от старите ми познайници беше пиян. Познах по миризмата, която излъчваха порите му. Бира за закуска, вероятно придружена от подходящо количество твърдо гориво. Съдейки по външния му вид, това беше обичайната му диета. Следователно първата му реакция щеше да е бавна, а следващите — диви и нецеленасочени. Нищо работа. Едрият с рокерското яке май имаше проблем с гърба. Ниско долу, в основата на гръбначния стълб. Това личеше от стойката му — издаден напред таз, който поемаше част от натиска. Някакво счупване или прищипване. Плюс още много причини. Селско момче. Може би беше вдигнал прекалено тежка бала сено, може би беше падал от кон. Нищо особено като заплаха. Само щеше да се защитава. Един по-ентусиазиран замах щеше да размести чарколяците му и да го накара да закуцука като инвалид. По това време пияният му приятел вече щеше да е на земята. За останалите двама бях спокоен. Вече не бяха във форма, освен това знаеха какво ги чака. Шефът беше заел позиция малко вляво от мен, може би защото нямаше представа, че съм десняк. Чиста проба лаик.
В общи линии ситуацията беше окуражаваща.
— Жалко, че сте такива дребосъци — рекох. — Би трябвало да доведете някой по-едричък.
Мълчание.
— Но планът си е план, нали? Колко време умувахте върху него?
Никакъв отговор.
— Знаете ли какво казвахме за плановете в Уест Пойнт?
— К'во?
— Всеки си има план, преди да му разбият зъбите.
Мълчание. Никакво движение. Пръстите ми около фишека с монети се разтвориха. Нямаше да ми трябват. Извадих ръцете си от джобовете.
— Проблемът на малките отряди е само един: ако стане напечено, положението им бързо се влошава и става отчаяно. Нали знаете какво се случи в Сомалия? По тази причина трябва да прецените нещата много внимателно и да направите своя избор. Намирате се на кръстопът и трябва да решите в коя посока ще поемете. Можете да предприемете нападение, но следващата ви спирка ще бъде болницата. Това ви го обещавам. Пълна гаранция. Ще изядете такъв бой, който не сте яли досега. Говоря за натрошени кости. Не ви обещавам мозъчни увреждания, защото някой вече ме е изпреварил.
Мълчание.
— Другият вариант е тактическо отстъпление — продължих аз. — Изтегляте се сега и получавате достатъчно време да съберете по-сериозна армия. След два дни пак ще се появите. Вече десетки. Можете да потърсите и старата пушка на дядо си, останала му от войната. Можете да глътнете и по няколко болкоуспокоителни. Предварително. Ей така, за всеки случай.
Никакъв отговор. Пълно мълчание. Но раменете леко увиснаха, а краката започнаха да тъпчат на място.
— Добро решение — кимнах. — Винаги е по-добре да имаш превъзходство в жива сила. Наистина трябва да отскочите до Пентагона и да им обясните как трябва да се разсъждава. Те ще ви изслушат. Те изслушват всички, с изключение на нас.
— Ще се върнем — рече шефът.
— Ще бъда тук — уверих го аз. — Заповядайте, когато сте готови.
Тръгнаха си. С подчертано небрежна походка. За да изглеждат печени, за да спасят част от достойнството си. Качиха се в пикапите и направиха цяло шоу с форсирането на двигателите и свиренето на гумите. Поеха на запад, по гористия път към Мемфис и широкия свят. Изчаках да изчезнат от погледа ми и влязох обратно в шерифската служба.
Деверо беше наблюдавала развоя на събитията от полутъмната ъглова стая. Нещо като ням филм, без диалог.
— Накара ги да се махнат, а? — подхвърли тя. — Не мога да повярвам, че им се извини.
— Не съвсем — отвърнах. — Поканих ги да дойдат друг път. Скоро ще се върнат, но ще бъдат цяла армия.
— Защо го направи?
— За да имаш кого да арестуваш. Ще се отрази добре на предизборната ти кампания.
— Ти си луд!
— Сега може би ще обядваме, а?
— Вече имам покана.
— Откога?
— Отпреди пет минути. Майор Дънкан Мънро ме покани на обяд в офицерския клуб на Келам.
30
Деверо се качи в колата си и потегли за Келам. Аз останах сам на тротоара пред участъка. Минах покрай празния парцел и се насочих към ресторанта. Обяд, за един човек. Пак си поръчах чийзбургер и пак отидох при телефона на входа, за да се обадя в Пентагона. На полковник Джон Джеймс Фрейзър, офицера за връзки със Сената. Вдигна още на първото позвъняване.
— Кой гений реши да засекрети регистрацията на колата? — попитах го аз.
— Не мога да ти кажа.
— Голяма грешка, независимо чия е. Така и на децата стана ясно, че колата е собственост на някой от Келам. Все едно сте пуснали обява във вестника.
— Нямахме избор. Не можехме да го направим обществено достояние. Това би означавало журналистите да се появят пет минути след силите на реда, което беше немислимо.
— Като ви слушам, започвам да си мисля, че колата е била собственост на член на «Браво» — отбелязах аз.
— Не съм казал нищо подобно. Но наистина нямахме избор, повярвай ми. Последиците щяха да са катастрофални.
В гласа му се долови нещо особено.
— Кажи, че се шегуваш, моля те! — рекох. — Защото в момента звучиш така, сякаш колата е била собственост на самия Рийд Райли!
Без отговор.
— Така ли е? — настоях аз.
Мълчание.
— Така ли е?
