Според мен обезвреждането на бомби идваше на дневен ред. Локални войни, минни заграждения. Премълчах това, защото едва ли беше подходящо за ушите на потенциален доброволец.
Отпих глътка чай.
— Гледаш ли телевизия? — попита момчето.
— Малко. Защо питаш?
— Заради рекламите, които показват, едночасовата история трябва да се вмести в четирийсет минути. Така че минават направо към същината, не си губят времето.
— Мислиш, че аз си губя времето?
— Аха.
— Добре. Кой според теб е убил сестра ти?
Момчето отпи от чашата, пое дълбоко дъх и започна.
Изля всичко, което мислеше. И всичко, за което никой не го беше питал. Бързо, гладко и смислено.
— Прерязаното гърло означава, че трябва да търсим човек, който е трениран да върши подобни неща или има съответния опит. А може би и двете.
— Кой отговаря на този профил? — попитах.
— Военните. Особено тук. Особено бившите военни. Форт Келам е тренировъчна база за специални операции. Те владеят такива умения. Ловците също. А ако трябва да бъдем честни, и повечето жители на града. Включително и аз самият.
— Ти? Ходиш ли на лов?
— Не, но трябва да ям, нали? Хората гледат прасета.
— И?
— Какво «и»? Да не мислиш, че прасетата се самоубиват? Ние ги колим.
— Ти колил ли си прасе?
— Много пъти. Така печеля по някой долар.
— Къде и кога видя Шона за последен път? — попитах аз.
— В деня на убийството. Беше петък, през ноември. Излезе някъде към седем. След мръкване. Беше се наконтила.
— Къде отиде?
— Отвъд жп линията. Може би в бар «Бренънс». Често ходеше там.
— Той ли е най-посещаваният бар?
— Всички са посещавани. Но много хора започват и свършват в «Бренънс».
— С кого излезе Шона въпросната вечер?
— Сама излезе. Може би имаше среща с гаджето си в бара.
— Стигнала ли е до там?
— Не. Откриха я на две преки от тук. На мястото на един недовършен строеж.
— Онзи с купчината чакъл отпред?
— Беше просната точно върху нея — каза момчето. — Като на жертвоприношение — от онези, които съм виждал в учебника по история.
Станахме от масата, помотахме се из кухнята, а след това си сипахме още чай и отново седнахме.
— Разкажи ми за последното гадже на Шона — казах аз.
— Беше първото иМ бяло гадже.
— Тя харесваше ли го?
— О, да.
— Разбираха ли се?
— Доста добре.
— Нямаха проблеми, така ли?
— Не съм забелязал да имат.
— Той ли я е убил?
— Може би.
— Защо го казваш?
— Защото не мога да го изключа.
— Вътрешно чувство?
— Иска ми се да кажа не, но някой го е направил. Може да е бил и той.
— Как му е името?
— Рийд. Шона непрекъснато го повтаряше — Рийд това, Рийд онова. Все Рийд, Рийд…
— Фамилия?
— Не я знам.
— Ние носим табелки с имената си. Над горното дясно джобче на униформата.
— Никога не съм го виждал в униформа. Всички излизаха в градски отпуск с джинси и тениски. И понякога с якета.
— Офицер или редник беше?
— Не знам.
— Не ти ли каза? Предполагам, че си говорил с него.
— Каза, че името му е Рийд, и толкоз — поклати глава момчето.
— Гадняр ли беше?
— Малко.
— Изглеждаше ли на човек, който бачка здраво, за да си изкарва хляба?
— Никак. Не приемаше нещата сериозно.
— Значи може да е офицер — рекох. — Как посрещна идеята ти да постъпиш в армията?
— Каза, че е благородно да служиш на родината си.
— Офицерски приказки — подметнах аз.
— Каза, че мога да усвоя някаква професия. Да стана специалист.
— Можеш и повече от това.
— Каза, че всичко ще ми бъде обяснено от наборната комисия. Най-добрата била в Мемфис.
— Не отивай там — предупредих го аз. — Много е опасно. Там действат наборни офицери от всичките четири рода войски. Има голяма вероятност да те вземат онези от морската пехота. А това означава съдба, по-лоша и от смъртта.
— Къде тогава да отида?
— Отиваш директно в Келам. Там също имат наборна комисия.
— Дали ще ме приемат?
— Сигурно. Покажеш ли документ за навършени осемнайсет, ще те приемат веднага и никога няма да те изпуснат.
— Говори се, че в армията има съкращения.
— Благодаря, че ми го напомни, приятел.
— Защо тогава ще искат да ме приемат?
— Защото продължават да набират доброволци. Стотици хиляди. Защото всяка година напускат десетки хиляди и им трябват нови хора.
— Какво не иМ е наред на морската пехота?
— Всъщност нищо. Става въпрос за традиционно съперничество. Иначе сме едни и същи.
— Те правят десанти, нали?
— Историята сочи, че сухопътните войски са направили много повече.
— Шериф Деверо е била в морската пехота.
— И все още е — поправих го аз. — Когато човек постъпи там, той си остава морски пехотинец дори и когато е напуснал. Това е една от особеностите им.
— Личи ти, че я харесваш — рече момчето. — Видях те да се возиш в колата иМ.
— Бива си я — кимнах аз. — А Рийд има ли кола?
— Те всички имат коли — отвърна Брус. — Ако ме приемат, и аз ще си купя.
— Каква марка е колата на Рийд?
— «Шеви Бел Еър», модел петдесет и седма, с две врати. Не може да се нарече точно класика, защото е доста очукана.
— Цвят?
— Син — отвърна момчето.
33
