Лявата ми ръка се протегна напред, а погледът ми се закова върху лицето на възрастния мъж.
— Сега идва ред на следващата операция — рекох. — Извади пистолета и ми го подай.
Той не отговори.
— Ето как ще стане — добавих аз. — Вадиш го от кобура само с палец и показалец, а след това го завърташ в дланта си така, че дулото да сочи към теб. Ясно ли е?
Никакъв отговор.
— Като втора награда можеш да получиш куршум в краката — рекох.
С нормален глас и нормален тон.
Нямаше отговор. Поне не веднага. Запитах се дали да не жертвам още един патрон за презареждане, но в крайна сметка това се оказа излишно. Старшият се досети, че не е герой, сравнително бързо — за около една секунда. Изпълни упражнението с палеца и показалеца, завъртя пистолета в дланта си и го опря в шкембенцето си.
— А сега свали предпазителя — рекох.
Беше му трудно да го направи при обърнат наопаки пистолет, но все пак успя.
— Хвани дулото с палец и два пръста — беше следващата ми заповед. — Присвий безименния и го пъхни между спусъка и ограничителя. Направи го така, че да опира в спусъка.
Човекът се подчини.
— А сега да проверим дали си разбрал — подхвърлих аз.
Той не отговори.
— Получаваш куршум в корема при всеки опит за съпротива — обясних му аз. — Това е ясно, нали?
Човекът кимна.
— Протягаш ръка и ми подаваш пистолета. Бавно и внимателно. Без да променяш позицията му. Дулото трябва да остане насочено в теб, а безименният ти пръст да докосва спусъка.
Онзи се подчини. Пистолетът се отдалечи на около шейсет сантиметра от туловището му в моя посока. Направих крачка напред и го взех. Просто го издърпах от ръката му. Толкова внимателно, колкото можете да си представите. Оттеглих се на първоначалната си позиция. Той си свали ръката, а аз си смених ръцете. Уинчестърът премина в лявата, а беретата — в дясната.
Изпуснах въздишка на облекчение и се усмихнах.
Бях пленил трима въоръжени мъже без никакъв изстрел.
Добро постижение.
— Кои сте вие? — попитах аз, но гледах само възрастния мъж.
Той преглътна един-два пъти с огромно усилие, което явно му докара и малко кураж.
— Ние изпълняваме секретна мисия — рече. — Толкова секретна, че цивилните трябва да се държат максимално далеч, ако искат да бъдат живи и здрави.
— Цивилни в какъв смисъл?
— В смисъл, че не са редовен военен персонал.
— А вие сте такъв персонал, така ли?
— Точно така — кимна възрастният мъж.
— Не сте нищо подобно — поклатих глава аз. — Вие сте просто фантазьори, които се правят на военни.
— Изпълняваме оторизирана задача — възпротиви се той.
— От кого?
— От нашия командир.
— А него кой го е оторизирал?
Човекът се изчерви и започна да заеква, напразно опитвайки се да даде смислен отговор. Реших да му помогна, като кръстосах оръжията в ръцете си. Дулото на пистолета се насочи право в гърдите му. Не бях сигурен в изправността му. Никога не се доверявам на оръжие, с което не съм стрелял. Иначе беретата беше удобна и тежеше точно колкото трябва. Бях сигурен, че предпазителят е свален, а и човекът насреща ми изглеждаше достатъчно притеснен. Тоест добре знаеше, че беретата е изправна. Защото беше негова. Увих пръст около спусъка. Той ме видя, но продължи да мълчи.
В този момент се обади русокосият. Онзи, който изглеждаше мек и цивилизован.
— Той се притеснява, защото не знае кой е оторизирал мисията. Затова мълчи.
— Нима е толкова притеснен, че рискува да го гръмна? — попитах аз.
— Никой от нас не знае кой е дал разрешение за тази мисия — каза русокосият. — И не е необходимо да знае.
— Откъде сте?
— Първо вие кажете кой сте.
— Аз съм офицер за специални поръчения от армията на Съединените щати. Което означава, че ви се явявам пряк началник, в случай че вашата мисия действително е оторизирана от военните. Освен това съм по-старши по чин. Ясно ли ви е това?
— Да, сър.
— Откъде сте?
— От Тенеси. Членуваме в организацията «Свободни граждани на Тенеси».
— Не ми изглеждате много свободни — поклатих глава аз. — В момента повече ми приличате на арестанти.
Не получих отговор.
— Защо сте тук?
— Повикаха ни.
— По какъв повод?
— Имали нужда от нас.
— Колко души се отзоваха?
— Шейсет.
— Двайсет екипа за петдесеткилометров периметър?
— Точно така, сър.
— Какви инструкции получихте?
— Да спираме всеки, който се приближи до базата.
— Защо?
— Защото е крайно време да помогнем на нашата армия. Това е дълг на всеки патриот.
— Защо армията се нуждае от вашата помощ?
— Не ни казаха.
— Правила за действие?
— Да възпрепятстваме всеки нарушител с всички възможни средства.
— Вие ли убихте онова момче тази сутрин?
Настъпи тежко мълчание. Наруши го дребосъкът отдясно.
— Чернокожото момче ли имате предвид? — попита той.
— Мисията ни е
— Да, имам предвид младия афроамериканец — кимнах аз.
Русият хвърли напрегнат поглед първо към единия, после към другия с рязко завъртане на главата.
— Нямаме право да отговаряме на такива въпроси! — отсече той.
— Поне един от вас ще получи такова право — уверих го аз.
