Светът на далечното бъдеще. Светът след Смутната война, в която са загинали милиарди. Свят, в който човечеството със сражения си пробива път към далечни планети и се бори безстрашно с всички разумни раси в Галактиката. Свят, управляван от един-единствен човек - Императорът. Свят, където е разрешено всичко; където играят без правила; където дори смъртта е изгубила своето значение, защото безсмъртието е станало стока макар и много скъпо струваща; където и героите, и предателите загиват, за да разберат, след като възкръснат един до друг, че най-лошото винаги предстои. Дори след смъртта…
Най-малко от всичко Кей обичаше децата. Дали за това бе допринесло собственото му детство — в приюта „Ново поколение“ на Алтос, не се знае. Както и да е, той никога не се бе задържал на една планета повече от девет месеца. На планетите, преминали през фертилна обработка по време на Смутната война и откровено служили като доставчици на пушечно месо за Империята, не се бе застоявал повече от четири месеца и половина.
Освен това Кей не обичаше да бъде убиван. Нещо понякога крайно болезнено и винаги свързано с големи разходи. А парите му бяха необходими. Той обичаше своя хиперкатер — изискващ скъпоструваща поддръжка, жените — изискващи доста по-малко, виното на Империята и Мршанската асоциация, ароматите на произведенията на старите клаконски майстори и онези удоволствия на останалите раси, които е способен да разбере и понесе човекът.
Сега двете му антипатии се бяха събрали накуп. И най-лошото беше не това, че дете се канеше да го убие заради друго дете, и то по един от най-неприятните начини. Проблемът беше, че Кей не бе успял да заплати удължаването на аТана си.
А това, както се знае, е фатално.
Стаята в хотела беше прекалено мизерна, за да заинтересува организираните обирджии, и достатъчно прилична, за да предпази Кей от дребните крадци. Хлапакът, застанал до кревата му, по външност спадаше към втората категория. Откъде е взел електронен ключ, за да отвори вратата, и нулификатор за блокиране на сигнализацията, оставаше загадка. Работата с оръжието в ръката му беше по-проста — алгопистолетите, оръжието на садистите и неудачниците, не струваха скъпо.
— Нека направим следното — предложи Кей, като правеше отчаяни усилия да запази спокойния израз на лицето си. — Ти ще отклониш цевта и ще си поприказваме. Като сериозни хора.
Момчето се усмихна:
— Аз съм несериозен.
Той наистина не изглеждаше особено сериозен — мургав чернокос хлапак на дванайсет-тринайсет години. Копринената риза в крещящо розово и късите бели панталони му придаваха още по-безопасен вид.
— Чуй ме — отново призова Кей. — Дори да изхвърлиш пистолета през прозореца…
Момчето леко се намръщи.
— Дори да изхвърлиш пистолета, няма как да ти направя нещо! Нали виждаш…
— Виждам.
— Аз не мога да разговарям с насочено към мен дуло…
— А за какво ми е да разговарям с теб? — леко се удиви момчето.
Мислено Кей отправи благодарност към всички известни му богове. Колкото повече бъде казано сега, толкова по-малки са шансовете гадинката да натисне спусъка. Да убиеш човека, с когото разговаряш, не е толкова лесно. Вярно, Кей не беше сигурен, че същото правило важи и за децата.
— Каниш се да ме убиеш, нали? — поинтересува се той.
Момчето мълчаливо кимна.
— Смърт от алгопистолет — това е най-страшното, което можеш да си представиш. Повярвай ми, знам това.
— Убивал ли си? — заинтересува се момчето.
— Мен са ме убивали.
Хлапакът присви очи. Явно разбра.
— Виж какво — продължи Кей, придавайки на гласа си най-приятелски и внушаващ доверие тон, — ако ще използваш тази гадост срещу мен, поне кажи защо го правиш. Не е чак толкова голямо благодеяние, нали?
— Вярно — неочаквано лесно се съгласи момчето. Приближи се към креслото до стената, седна в него, кръстоса крака и нагласи пистолета върху страничната облегалка. За съжаление, той нищо не рискуваше. Кей лежеше на кревата, гол и абсолютно безпомощен. Тънка сребриста паяжина покриваше тялото му, като го приковаваше неподвижно към леглото и стената до него. Момчето бе оставило флакона със спрей на масата — сякаш имаше намерение, в случай на необходимост, да повтори процедурата.
— И така, какво съм ти причинил, приятелче? — попита Кей и предпазливо, за да не се впият тънките нишки в тялото му, обърна глава. — Крадец ли си? Браво, талантлив си. И си късметлия. Ще ти кажа къде са парите и какъв е кодът на картата. Утре отлитам, така че няма да те търся, а пък вашата полиция…
Лицето на момчето трепна.
— Не съм крадец. И ти за никъде не отлиташ. Достатъчно е, че долетя.
За миг в хотелската стая настъпи тишина. После Кей попита — много тихо:
— Каква ти се падаше малката?
— Сестра.
— Приятелче, това беше просто нещастен случай. По време на кацане на космодрума. Приземих се в определената зона…
— Но не го направи в кръга! Ти я уби — нарочно! Знам какво си казал на диспечера — „ненавиждам децата, тези дребни кучки вечно се пъхат под дюзите“. Много хора те видяха как кацна — направи малко рязко завойче над площадката, за да удариш Льонка с лъча!
Гласът на момчето стана тънък, треперещ — Кей с ужас разбра — той се самонавива. Самонавива се, за да натисне спусъка.
— Не я видях, повярвай ми. Защо би ми било нужно…
— Ама разбира се, ти просто си танцуваше във въздуха — с презрение продължи момчето.
