На каквото и да бе станала свидетел Съндайра в онези забранени за достъп помещения на хрилестите, тя не можеше или не желаеше да го опише на Лолър — или преднамерено криеше нещо от него, или не бе в състояние да схване същината на видяното. Разказваше за церемонии, обреди, ритуали — но думите й бяха съсредоточени предимно върху собствените й впечатления, а не върху това, което бе ставало в действителност.
— Върнах се на някои от местата, до които се бяхме прокрадвали с Томас. Този път ме заловиха. Мислех, че ще ме убият, а те ме отведоха при баща ми и му казаха той да ме убие. Той обеща да ме удави и те приеха думите му за истина. Излязохме с лодка в морето и аз скочих през борда. Татко беше уредил наблизо да чака кораб за Симбалимак и те ме прибраха. Никога не се върнах на Кхамсилейн. Не видях баща си, нито разговарях с него.
Лолър я погали нежно по бузата.
— И стана изгнаник по неволя.
— Донякъде — да.
— Защо не ми каза?
Тя повдигна рамене.
— Какво значение има? Ти самият си имаше достатъчно грижи. Щеше ли да ти стане по-добре, ако ти бях признала, че аз също съм била принудена да напусна родния си остров?
— Може би.
— Да бе — изхъмка тя.
След няколко дни отново се усамотиха в трюма и след като се любиха, тя пак заговори за предишния си живот. Изкарала цяла година на Симбалимак — първо любовна връзка, след това отново опит да изучи отблизо живота на хрилестите, завършил почти толкова катастрофално, колкото на Кхамсилейн. И пак на кораб — този път напуснала Лазурно море и се отправила към Шактан. Лолър така и не разбра причината за отпътуването — дали са били хрилестите, или любовното разочарование.
От Шактан на Велмис, от Велмис на Кентръп и след Кентръп — на Сорве — живот на път, без почти никакво щастие. Винаги много въпроси без достатъчно отговори. Нови опити да проникне в тайните на хрилестите, завършващи неизменно с крах. Връзки, които накрая се провалят. Самотно, накъсано, изпълнено със скитания съществуване. Защо бе дошла на Сорве?
— Защо не? Исках да напусна Кентръп. Сорве бе следващата спирка по пътя. Беше достатъчно близо и ме приехте. Щях да постоя малко и да продължа нататък.
— Така ли си представяше останалата част от живота си? Да поживееш малко тук, малко там, без собствен дом?
— Ами да.
— Какво всъщност търсиш?
— Истината.
Лолър мълчеше, сякаш я подканяше да продължи.
— Вярвам, че става нещо, което не разбираме, нито познаваме — заговори тя. — Обществото на Обитателите е единно и неделимо. Еднакво е на всички острови. Съществува връзка — между една колония и друга, между обитателите и гмурците, между обитателите и платформите, между тях и устите. Дори с крилатите вещици, ако питаш мен. Искам да разбера каква е тази връзка.
— И защо те интересува това?
— Защото ще прекарам на Хидрос целия си живот. Не е ли редно да опозная света около мен?
— Значи не те е грижа, че Делагард на практика ни отвлече?
— Ни най-малко. Колкото повече видя от тази планета, толкова по-добре ще я разбера.
— Не се ли боиш да плаваш към Лицето? Да навлезеш в непознати води?
— Не — отвърна тя. — Е, може би съвсем малко. Разбира се, че се страхувам. Но мъничко.
— Ако някои от нас се опитат да попречат на Делагард да изпълни плана си, ще ни подкрепиш ли?
— Не — отвърна тя без колебание.
За няколко дни вятърът съвсем утихна и корабът се поклащаше над водата като лишен от воля къс дърво. Въздухът беше горещ и сух и понякога бе трудно дори да се диша. Делагард правеше чудеса на щурвала, нареждаше да вдигат и свалят платната, и да ги извъртат, в опити да улови и най-слабия полъх, и понякога наистина поемаха на югозапад, все по-навътре в неизследваните територии. Но имаше и дни, когато въздухът застиваше напълно и платната увисваха безпомощно. Изглеждаше, сякаш ще останат тук, докато не се превърнат в скелети.
— Безмълвни като нарисуван кораб върху нарисуван океан — промърмори Лолър.
— Какво значи това? — попита отец Куилан.
— От една стара поема от Земята е. Беше ми от любимите.
— Често я цитираш, нали? Какво беше по-нататък: „Вода, вода додето поглед стига“?
— „Без капчица да пийне човек“.
Водата беше почти на привършване. Не повече от няколко пръста на дъното на делвите. Лиз отмерваше дажбите в капки.
Лолър имаше право на допълнителна дажба, в случай че му потрябва за медицински нужди. Това, което го безпокоеше, бе какво да прави с ежедневната доза розова тинктура. Екстрактът от тръпнитревче трябваше да се разрежда с много вода, иначе можеше да предизвика силни странични реакции. Как да постъпи? Да смесва тинктурата с морска вода? Би могъл да издържи известно време, ала рано или късно бъбреците му щяха да пострадат, освен ако дотогава не завалеше дъжд.
Всъщност имаше и друга възможност — да не приема лекарството.
Една сутрин опита — заради експеримента — и до обед темето вече го сърбеше нетърпимо. Късно следобед мравучкането се засили и обхвана цялото му тяло.
Седем капки тинктура и възбудата му премина, изместена от познатото дългоочаквано спокойствие.
