— А, стигнахме ли го? — Гласът на Янез бе все така спокоен. — Мислех, че просто се отклоняваме за известно време на юг по някаква причина, за която Делагард не иска да говори. Доколкото ми е известно, Грайвард си остава крайната ни цел.
— Сериозно ли говориш?
— Ако кажа да, ще ми повярваш ли, докторе?
— Бих искал.
— Това е истината, докторе. Кълна се Бога, че е така. Делагард не е казал нито думичка и никой от нас не го е питал. Предполагам, че Сестрите дори не са разбрали за промяната в курса.
— Обсъди ли го с Кадрел и Стайвол?
— Разбира се.
— Стайвол е твърде близък с Делагард и му нямам доверие. Той какво каза?
— И той е изненадан като нас.
— Вярваш ли му?
— Да. Но какво значение има? Всички правим каквото каже Делагард. Ако искаш да знаеш какво става, питай него. И ако ти каже, можеш да го споделиш с мен.
— Обещавам.
— Сега да се свържа ли със Стайвол? — попита Даг Тарп.
— Не. Мисля да го пропуснем.
Тарп дърпаше нервно увисналата кожа на шията си.
— Какво става, мамка му? Смяташ, че е някакъв заговор ли? Че всички капитани са замислили нещо и не ни казват?
— Лично аз вярвам на Мартин Янез. Каквото и да се случва. Стайвол може да е човек на Делагард, но не и останалите.
— А Деймис Соултел?
— Какво по-точно?
— Да предположим, че е забелязал промяната, обадил се е на Делагард и го е попитал какво става, Делагард му отвърнал, че не е негова работа, и Деймис толкова се е ядосал, че е обърнал кораба насред онова море и е поел обратно към Грайвард. Знаеш го какъв е избухлив. И сега е някъде на хиляда километра северно, а когато му пращаме сигнали по радиото, не отговаря, защото смята, че вече няма нищо общо с нас.
— Хубава теория. Но кажи ми, Делагард умее ли да борави с радиоапарата?
— Не — отвърна Тарп. — Или поне аз не знам.
— В такъв случай как ще разговаря с Деймис, след като ти не си приемал подобно повикване?
— Хм, прав си.
— Соултел не би си тръгнал ей така. Не, „Златно слънце“ е на дъното на морето и всички от екипажа са загинали. В тези морета живее нещо, което е достатъчно силно, за да изплува тихо посред нощ и да ни потопи. Дано да сме късметлии и да не му се изпречим на пътя. Сега не е време да мислим за „Златно слънце“. Това, което ме интересува, е защо плаваме на юг, вместо на север.
— Ще говориш ли с Делагард, докторе?
— Налага се — заяви Лолър.
Делагард тъкмо се беше прибрал от вахта. Изглеждаше уморен. Яките му плещи бяха прегърбени, главата му бе клюмнала. Тъкмо се канеше да се спусне през люка и да си отиде в каютата, когато Лолър го повика.
— Какво има, докторе?
— Може ли да поговорим?
— Точно сега ли? — Клепачите на Делагард се затваряха.
— Налага се.
— Е, добре. Слез долу с мен.
Каютата на Делагард, почти два пъти по голяма от тази на Лолър, бе затрупана с разхвърляни дрехи, празни бутилки от бренди и всякакви части от корабното снаряжение. Книгите бяха голяма рядкост на Хидрос, така че Лолър се изненада, като видя няколко да се въргалят на пода.
— Нещо за пиене? — предложи Делагард.
— След малко. Но ти си сипи. — Лолър се поколеба за миг. — Нид, изникна един дребен проблем. Изглежда, случайно сме се отклонили от курса.
— Така ли? — Делагард не изглеждаше изненадан.
— Да. И се намираме от погрешната страна на екватора. Плаваме на югозапад вместо на север-северозапад. Всъщност доста сериозно отклонение от курса.
— Толкова встрани? — Делагард го погледна подигравателно. — Брей, значи съвсем сме се объркали. — Отпи глътка, почеса се по гърдите и се опита да внесе известен ред в бъркотията на масата. — Ако е истина, това е огромна навигационна грешка. Някой трябва да се е промъкнал до компаса и да го е обърнал наопаки. Сигурен ли си в думите си, докторе?
— Не си играй с мен. Късно е за това. Какво си намислил, Нид?
— Ти не разбираш нищичко от корабна навигация. Защо си толкова уверен, че плаваме в погрешна посока?
— Посъветвах се със специалисти.
— Като Оньос Фелк? Този дръглив стар пръдльо?
— Да, говорих с Фелк. И с други също. Както сам знаеш, на Оньос невинаги може да се разчита. Но не и на останалите.
Делагард го погледна. Беше стиснал зъби и изглеждаше готов да избухне. После се успокои, сръбна отново от брендито и потъна в мълчание.
— Е, добре — рече накрая. — Чуй какво ще ти кажа. Този път Фелк е прав. Не отиваме в Грайвард.
Спокойствието, с което го каза, накара Лолър да трепне.
— Божичко мили! Защо, Нид?
— Грайвард не ни иска. Никога не са ни искали. Пробутаха ми същото тъпо обяснение като останалите — че можели да приемат дузина колонисти, но не и повече. Притиснах ги с каквото мога, но те не се предаваха. И тогава осъзнах, че сме изоставени от всички, че няма къде да идем.
— Значи си ни лъгал от самото начало на пътуването? Още тогава си възнамерявал да ни откараш в Пустото море? Какво си намислил, за Бога? Защо трябваше да ни доведеш чак тук? — Лолър поклати слисано глава. — Ама и теб си те бива, Нид.
— Не съм излъгал
— За Госпо ясно. Той беше най-добрият ти капитан. Но откъде накъде Куилан?
— Говоря с него за доста неща.
