Родена в Кения през 1954 г., Филипа Грегъри завършва история, защитава докторат по литература на 18 век в Единбургския университет, работи като журналист и продуцент за Би Би Си. Първият й роман незабавно става световен бестселър и тя се посвещава изцяло на писателската си дейност. След поредицата бестселъри от епохата на Тюдорите е наречена "кралица на историческия роман". Две изгарящи страсти: нейният дълг на кралица и любовта й към съпруга на друга жена… През есента на 1558 година църковните камбани из цяла Англия предават със звъна си вестта: Елизабет е кралица. Една жена ги слуша с ужас: Ейми Дъдли, съпруга на сър Робърт, знае, че сега, когато Елизабет е на трона, мъжът й ще се върне в бляскавия двор на Тюдорите. Тържествуващият звън на камбаните призовава съпруга й отново към властта и към една пламенна млада кралица. Робърт е сигурен, че звездата му отново е във възход. Между младата кралица и нейния придворен пламва любов, а Дъдли започва да обмисля невъзможното — да изостави любящата си съпруга, за да се ожени за младата Елизабет… Ревност, амбиция, страст и отчаяние насочват драмата към страшната й развръзка.
На Антъни
Всички камбани в Норфолк звъняха за Елизабет, набивайки сякаш с юмруци звъна си в главата на Ейми: първо камбаната с тънкия, пронизителен звук, която пищеше като полудяла жена, а после — дългият, мъчителен, подобен на ридание общ звън, докато най-сетне голямата камбана избумтя като предупреждение, че цялата нестройна мелодия ще запищи отново. Тя издърпа възглавницата над главата си, за да заглуши звука, и въпреки това той още продължаваше, докато враните напуснаха гнездата си и се стрелнаха в небесата, като се мятаха и въртяха във вятъра подобно на знаме, вещаещо лоша поличба, а прилепите излетяха от камбанарията като валмо черен дим, сякаш за да кажат, че сега светът се беше обърнал надолу с главата, и денят би трябвало да се обърне във вечна нощ.
На Ейми не й беше нужно да пита за какво беше цялата тази глъчка: тя вече знаеше. Най-сетне бедната болна кралица Мери беше умряла, и принцеса Елизабет беше безспорната наследница. Хвала на Господа. Всички в Англия трябваше да ликуват. Протестантската принцеса се бе възкачила на трона и щеше да бъде кралица на Англия. Из цялата страна хората в радостта си щяха да бият камбани, да отварят бурета с ейл, да танцуват по улиците и да разбиват вратите на затворите. Англичаните най-сетне имаха своята Елизабет, и изпълнените със страх дни на Мери Тюдор можеха да бъдат забравени. Всички в Англия празнуваха.
Всички освен Ейми.
Звуците на камбаните, които събудиха Ейми със силното си бумтене, не будеха в нея радост. Ейми единствена в цяла Англия не празнуваше възкачването на Елизабет на трона. Звънът дори й звучеше фалшиво. Камбаните ехтяха в ритъма на ревността, с писъка на яростта, преминаващият в ридание вик на изоставена жена.
— Да я порази Господ — прокле тя, заровила лице във възглавницата, докато в главата й отекваше силният звън на камбаните за Елизабет. — Господ да я порази в нейната младост, в нейната гордост и красота. Господ да порази хубостта й, да стори тъй, че косата й да оредее, да направи тъй, че зъбите й да изгният и да я остави да умре изоставена и сама. Изоставена и сама, като мен.
Ейми нямаше вест от съпруга си: и не очакваше такава. Отмина още един ден, а после — и седмица. Ейми предполагаше, че той сигурно е препуснал с главоломна бързина от Лондон към двореца Хатфийлд още при първата вест, че кралица Мери е мъртва. Той щеше да е първият, както беше планирал — най-първият, който щеше да падне на колене пред принцесата и да й съобщи, че е кралица.
Ейми предполагаше, че Елизабет щеше вече да си е подготвила реч, някаква отработена поза, а от своя страна Робърт сигурно вече беше намислил каква ще бъде собствената му награда. Навярно дори сега той празнуваше издигането си към величието, докато принцесата празнуваше своето. Ейми, тръгнала надолу към реката да доведе кравите за доене, защото момчето беше болно и в Станфийлд Хол, фермата на нейното семейство, не достигаха работници, спря и се загледа в кафявите листа, падащи от един дъб и вихрещи се като снежна виелица: на югозапад към Хатфийлд, където съпругът й бе отлетял като самия вятър, към Елизабет.
Знаеше, че би трябвало да е щастлива, задето на трона се бе възкачила кралица, която щеше да удостои Робърт с благоволението си. Знаеше, че би трябвало да се радва за семейството си, на чието богатство и положение възходът на Робърт щеше да се отрази за добро. Знаеше, че би трябвало да се радва да бъде отново лейди Дъдли: отново господарка на земите си, удостоена с място в двора, може би дори отново удостоена с титлата на графиня.
Но не се радваше. По-скоро би предпочела да го има до себе си като опозорен предател, редом с нея в тежката всекидневна работа и в топлата тишина на нощта: всичко друго, но не и въплътен в образа на красивия фаворит в кралския двор на друга жена. Това доказваше, че е ревнива съпруга, а ревността беше грях в Божиите очи.
Тя сведе глава и се запъти с усилие към ливадите, където кравите пасяха рядката трева, разпръсквайки кафява пръст изпод тромавите си копита.
— Как можахме да стигнем дотук? — прошепна тя към бурното небе, което трупаше зловеща крепост от облаци над Норфолк. — След като аз го обичам толкова много, и след като той ме обича? След като за никой от нас не съществува друг? Как можа той да ме остави да се боря тук сама и да хукне при нея? Как можа всичко да започне така добре, в такова богатство и блясък, и да свърши в такава нищета и самота?
