— Да тръгнат ли? Ха! Цял ден не са излизали от сеновала, това е. Ех, младост! Натрупат ли се годинките, човек просто губи издръжливост. — Гед печално поклати глава. — Добре поне, че няма много клиенти.
— Разбрах те. Е, ще изчакам в кръчмата докато гладът ги изкара навън.
Невин тъкмо сядаше пред паница яхния, когато Джил влезе в задимената зала. Щом го видя, тя напрегнато застина на прага.
— Да ме връщаш ли си дошъл? Да знаеш, че първо ще трябва да ме омагьосаш. Родри може да е опозорен изгнаник, но съм готова да го последвам навсякъде.
Прониза го огнена болка, когато си спомни как бе изрекла същите думи за принц Галрион. Но тя вече не е Брангуен, напомни си Невин, а проклет да съм, ако поема ролята на Герейнт.
— Знам, дете. Сама си го решила. Идвам просто да се сбогувам, но ще ти бъде ли неприятно, ако пътищата ни пак се кръстосат? Понякога може да се случим по едни и същи места.
— Неприятно ли? Какво? Никога! Ако искаш да знаеш, най-неприятното ще е повече да не те видя.
Сетне тя изтича към него и го прегърна. За момент той се вцепени от изненада; после бащински я погали по главата.
— В такъв случай пак ще се срещнем. Обещавам ти.
— Чудесно.
Джил говореше толкова искрено, че надеждите на Невин отново се разгоряха. Тя го харесваше, вярваше му и някой ден той щеше да й покаже къде е нейният истински Уирд. В края на краищата, след като тръгваше с Родри, тя се освобождаваше за деомера. Вече нямаше опасност да затъне сред безбройните дворцови интриги, а несгодите и опасностите щяха да поддържат тлеещата й дарба. Невин се запита дали да не заговори за деомера още сега, но моментът не бе назрял. Сега това можеше само да я изплаши, след като неотдавна бе видяла на какво са способни магическите сили в нечисти ръце. Засега Невин трябваше да изчака, но с тази раздяла не губеше, а напротив — спечелваше я.
Докато сядаха на масата, в кръчмата влезе и Родри. Носеше меч и крачеше гордо, сякаш все още беше лорд, но Невин забеляза промяната в очите му — измъчени и уморени, като че изведнъж се бе състарил с няколко години.
— Мисля, че ти дължа живота си — каза Родри.
— Имаш предвид вчерашната история с хората на Рийс? Е, наистина имам пръст в тая работа. Хм. Ако те бяха намерили мъртъв, брат ти сигурно щеше да се вайка и да кърши ръце… поне за пред хората.
— Сигурно тъй щеше да стори, тоя скапан пияница. — Родри седна до Джил. Е, добри ми сър, Елдид май ще трябва да се погрижи за Уирда си без моя помощ.
— Може би. Ще изчакаме да видим какво са ни подготвили боговете.
Докато вечеряха мълчаливо, Невин се замисли какво можеха да сторят Великите, след като момчето вече беше изгонено от областта, на която трябваше да служи. Освен това се запита дали животът на Родри не е в опасност. След като вече нямаше политическа власт, черният деомер можеше да загуби интерес към него, но не биваше да разчитат на това. Ала колкото и да размишляваше, не усети никакво деомерско предупреждение освен нормалния страх, че обикновено сребърните кинжали не доживяват до старини. Липсата на предупреждение ясно показваше, че поне засега черните майстори не застрашават Родри. В такъв случай Невин спокойно можеше да пусне младите по пътя и да ги наглежда отдалече, полагайки същевременно усилия да повлияе на Рийс за отмяна на присъдата.
— Знаеш ли, Невин — каза накрая Родри, — адски късмет имам, че Джил ме обича толкова много. Без нея сигурно щях скоро да загина нейде по дългия път.
— Глупости! — намеси се Джил. — Да не си малоумен? Скоро щеше да свикнеш сам да се грижиш за себе си.
— Не това имах предвид. — Гласът на Родри стана студен и безизразен. — Във всяко сражение щях да излизам най-отпред или да се насочвам към най-жестоката схватка. Има много начини човек да сложи край на изгнанието.
Това беше спокойна и откровена изповед. Джил го хвана за ръката.
— Но вече не е така — добави той. — Вече имам за какво да живея.
Джил метна ръце около врата му и го целуна. Невин въздъхна над тази ирония на съдбата — помагайки на Родри да остане жив, Джил вече неволно служеше на деомера.
На следваща сутрин Джил се събуди призори в прегръдките на Родри. През пукнатините на дъсчените стени се процеждаше неясна светлина, а покрива тропаха дъждовни капки. Тя отпусна ръка върху гърдите на Родри, заслуша се в песента на дъжда и се усмихна. Чудна работа, сеновалът на Гед й харесваше повече от пухеното легло в Дън Гуербин. Когато си спомни за Кълин, Джил стисна клепачи, за да удържи сълзите. Извинявай, тате, помисли тя, но сам знаеш, че трябваше да замина. Е, каквото и да се случеше с нея, поне го бе оставила на сигурно място, където никога нямаше да му се наложи да спи под дъжда. Печално се запита дали някога пак ще го види, но така или иначе вече бе направила своя избор и щеше да следва Родри дори и накрай света, ако така бяха решили боговете.
