След още миг вратите се отварят отново. И ето следващия полицай, но този път с него излиза и синът ѝ. Двамата вървят бавно. Себастиан изглежда изплашен от светлините и бъркотията и със свободната си ръка здраво стиска огромно плюшено мече. С широко ококорени очи той се оглежда объркано наоколо, когато най-накрая вижда Мерин. Тя предпазливо вдига ръка, ужасена, че ще го изплаши. Най-много обаче я плаши това, че може би пак сънува и Себастиан ще се изпари като мъгла. Малкото му сладко, идеално, красиво, закръглено личице си е същото, каквото си го спомня, с малката разлика, че сега изглежда по-издължено, защото е пораснал. Застанал до нея, Дерек изхлипва тихо.
Милото ѝ момченце се взира несигурно в нея за няколко секунди, след което лицето му се озарява, осъзнавайки коя е. Мерин е твърде далече, за да го чуе, но може да разчете по устните му думата, която извиква.
Тя се затичва към него, а той захвърля мечето си и се затичва към нея с разтворените си ръчички. Точно както в сънищата ѝ. Само че този път е истинско и той наистина е тук, от плът и кръв, жив и в безопасност.
Сърцето на Мерин, което ѝ беше изтръгнато преди четиристотин деветдесет и четири дни, се завръща при нея.
Всяко ново начало се ражда от края на някое друго начало.
Мерин влиза в „Грийн Бийн“. Опашката е дълга, но тя не е дошла, за да си купи кафе. Намества отново черната си платнена чанта на рамото и се оглежда. Чантата е на Дерек, Мерин я е извадила от багажника на колата му, защото съдържанието ѝ вече няма да му трябва. Нито пък на нея. Отнема ѝ секунда да я забележи. Не работи зад плота, бърше маса, която се намира в дъното на кафенето. Вдига поглед, когато Мерин се приближава. Розовата ѝ коса сега е изсветляла до месингово русо и я кара да изглежда бледа.
Странно как първия път, когато Мерин я видя, тя изглеждаше толкова жизнена, толкова красива, толкова заплашително млада и пълна с живот. Сега изглежда като всеки друг прекалено ангажиран студент — изтощена, стресирана и невзрачна.
Лицето на Макензи е бледо и тя отстъпва назад. Мерин вдига ръка.
— Не идвам, за да правя сцени — казва тя и по-младата жена си отдъхва. — Може ли да поговорим?
Една маса в ъгъла е свободна. Същата маса, на която Мерин седна първия ден, когато дойде тайно да наблюдава Макензи. Нима бяха изминали само пет седмици? Чувстваше се така, сякаш цял един живот е изтекъл оттогава. Сега води Себастиан на терапия, самата тя посещава психотерапевт и се опитва да създаде така нужната и жадувана от петгодишния ѝ син рутина.
Той се справя добре. Детският психолог я уверява, че децата са издръжливи, а доктор Чен споделя мнението му. Оказва се, че Лорна се е държала доста добре със сина на Мерин, предвид обстоятелствата. Първоначално Сал беше излъгал майка си, че има нужда от помощта ѝ да предпази сина на Мерин от Дерек, който бил насилник, и Лорна, разбира се, се беше съгласила. Повярва на всичко, което Сал ѝ каза. Докато… един ден не спря да му вярва.
През всичките над шестнайсет месеца, през които Себастиан беше при нея, Лорна се грижеше за него. Хранеше го. Къпеше го. Четеше му книги. Намери му играчки. Всеки ден го извеждаше навън и го оставяше да лудува на чист въздух и слънце. Постоянно му говореше за Мерин, че майка му го обича, колко ѝ липсва и че ще дойде да го вземе при първа възможност. Не беше споменавала много Дерек, защото беше вярвала, че той е злодеят насилник, но в същото време не е искала да го обижда.
Сега кракът ѝ вече беше по-добре. Беше се възстановила успешно от операцията на тазобедрената става още миналата година, а другите заболявания, които си мислеше, че има, се оказаха просто лъжи. Сал е прибягвал до тях, за да обясни защо се прибира толкова често в Просър, а всъщност е наглеждал Себастиан. Огнестрелната рана в ръката ѝ беше по-скоро одраскване; по-сериозна беше раната на главата, която беше получила, докато се боричкаше със сина си, за да му вземе пистолета. Беше претърпяла друга операция и все още се намираше под наблюдение в болницата.
Мерин сяда и оставя платнената чанта на пода до себе си. Не е толкова тежка, но е някак неудобна и тя е доволна, че не трябва да я носи повече. Макензи сяда срещу нея и оставя мокрия парцал, с който бе чистила досега, на масата помежду им като някаква своеобразна микрофибърна преграда.
— Изглеждаш ужасно — започва Мерин.
— Ъ… благодаря — отвръща Макензи, но след това свива рамене. — Предполагам, че го заслужавам. Откакто ме изритаха от апартамента, спя по диваните на познати и непознати. Човекът, при когото спах снощи, има куче, което мрази котки и нито един от двама ни успя да дремне. — Тя навежда глава и маха няколко котешки косъма от блузата си. — Как е синът ти?
— Той е великолепен — казва Мерин. — Всъщност идвам заради него.
Макензи видимо се напряга.
— Не разбирам.
