След като си тръгна, Деметра и новите й познати продължиха да мълчат. Кафлън погледна двойката пред себе си, усещайки непосредствеността, с която се докосваха, въпреки разстоянието между тях. Запита се дали са любовници.
— Е… — започна Деметра, опитвайки се да наруши мълчанието. — Що за име е Митсуно? Бих казала, че е японско, но не приличаш на…
— Финско — поправи я Лоул. — Предните ми са дошли от Арктическия кръг. Предполагам затова някой е помислил, че съм добър в откриването на лед.
— Още ли говориш финландски вкъщи? — попита Кафлън.
— Вече никой не говори фински — сви леко рамене той. — Руският се произнася по-лесно, а английският има по-прости правила.
— Ясно… — тя насочи вниманието си към младата жена. — А как откривате вода? Ходите из хълмовете с две пръчки или?
— Аз съм кибер-дух — отвърна Сорбел. — След като Лоул покрие местността със звукови вълни и създаде масив от данни, започвам да душа наоколо и ако нещо изглежда обещаващо, му го съобщавам.
Деметра се опита да анализира думите й. Имаше достатъчно информация за телеоператорите — знаеше, че „призраците“ работят във виртуални реалности, които за обикновените хора не изглеждат точно „реални“, а вътре в молекулярната структура на материята, така да се каже. Или потопени в ламинарните потоци. Специално тук — сред камъните и скалите във вътрешността на планетата.
Кибер призраците правеха неща, които компютрите от мрежата не можеха. Компютърният мозък можеше да табулира звуковите и гравиметричните данни в матрици и слоеве, но му липсваше един много важен елемент, който само човек притежаваше — интуицията. Именно тя позволяваше на Елън да влиза в потока данни, да „души наоколо“ и да реши коя точно формация е подходяща за извличане на лед. Най-просто казано, хората имаха изобретателност и въображение, докато компютрите просто обработваха числа.
— После аз отивам дотам със самохода и пробивам дупка — завърши Лоул. — Донякъде е като лов на мустанги, ако знаеш какво е това.
— Разбира се. Не сме се откъснали толкова от корените си в Остин — контрира Деметра.
— Добре — той й отправи широка усмивка, сякаш току-що е изкарала някакъв тест.
— Сега, ако ме извините, трябва да направя разпределение в аквифайъра.
— А?
— Това означава да пусне една вода — осведоми я Елън, докато Митсуно се отправяше към тоалетната.
След като останаха сами на масата, Деметра реши да започне женски разговор.
— Вие… с Лоул, сгодени ли сте или нещо такова?
— Дефинирай „нещо такова“.
— Ами, влюбени? Обичате да се държите за ръцете… нали знаеш…
— Имаш предвид дали е свободен?
— Ъ…?
— Лоул е възможно най-свободният мъж на Марс, което не означава, че е евтин. Ние сме твърде близки, практически по цял ден мозъците ни са свързани. Но сега сме повече… Добре, няма да ти преча да си пробваш късмета с него, защото е готино парче, но ако го нараниш, ще се погрижа да умреш.
— А, разбрах ти мисълта — Деметра опита да се усмихне.
— Щом се разбираме толкова добре… Какво видя от Марс? — попита Сорбел, сменяйки темата.
— Ами, каквото може да се зърне през прозореца. Спускането по фонтана май беше всичко. Освен това излязох навън с прокси.
— Къде отиде? — попита весело Лоул, присъединявайки се към тях.
— До следващата долина. Помагах на Джори да лови раци.
— Фон Ноймани — поправи я Елън.
— Само дотам ли успя да те заведе? — попита Лоул.
— Планирали сме нещо като екскурзия до Долината Маринерис, но всички проксита в околността бяха заети. Може би утре…
— С прокси е добре — съгласи се той. — Получаваш усещане за земята, но трябва да покрачиш по истинската повърхност и да заровиш собствените си пръсти в пясъка, ако искаш да опознаеш Марс.
— С пръсти…
— С пръсти, с обувки, все тая.
— Разказаха ми за сафаритата — каза Деметра, — но ми се стори скъпо.
— Така е, освен ако не се водиш допълнителен член на работна група. Виж, утре отивам с един самоход да разгледам някакви нови формации, които Елън е харесала. Ако искаш да дойдеш, ще те назнача като охрана на провизиите или нещо подобно.
— Съгласна съм.
— Добре, сега ще го потвърдя в департамента и ще ти запиша лична кислородна бутилка… Ат, прие ли? — попита той най-близката наблюдателна камера.
— Потвърдено — отвърна неутрален глас от микрофона под тях. — Един придружител за твоя юни-десет-тире-единайсет-петнайсет, личността Деметра Кафлън, турист от Земята.
— Кой беше този? — попита Деметра.
— Киберът, който си мисли, че управлява нашия департамент — отвърна Елън.
— Защо го наричате Ат?
— За по-кратко от И-4 — Административен Терминал.
— Не! — каза равно Лоул. — За по-звучно от „ад“, защото все налага закони в офисите ни.
— Как така имате достъп до него, без да сте го включили? — попита Деметра, спомняйки си за превключвателя на терминала в хотелската стая.
— Да го включвам? Защо? Машините са винаги включени! Трябва само да привлечеш вниманието им, за да може мрежата правилно да те свърже.
— Винаги включени? — Деметра беше изненадана. — Интересна концепция!
