Маскарад полностью

Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене.

Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам.

Неземен глас се издигна във вой:

— И кога ние… двете… ще се срещнем пак?

Затътна гръмотевица.

Доста по-обикновен глас отвърна:

— И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня.

Леля Ог си седна на мястото.

— Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много.

— Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка.

— Извинявай.

— Бездруго няма що да викаш.

— Извинявай, де.

— Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“

— Извинявай, Есме.

— Няма нищо, само ми отрежи друга филийка.

Леля Ог кимна и се обърна.

— Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа.

— Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня.

Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион.

— Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време.

— Тъй, значи…

Не прозвуча като въпрос.

— Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си.

— Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня.

„Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“

Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо не беше сигурна, че нейната приятелка не е започнала… ами… тъй, де… дето има една приказка… такова… да навлиза в мрака…

Знаеше, че понякога се случва с най-могъщите. А Баба Вихронрав имаше стъписваща сила. В момента сигурно беше по-изтъкната вещица и от печално известната Черната Алис, а всеки знаеше как е свършила онази. Две хлапета я бутнали в собствената й печка и всеки казал, че са направили страхотна добрина, макар че после се наложило цяла седмица да лъскат фурната отвътре.

Но до деня на печалния си край Алис всявала ужас у останалите обитатели на планините Овнерог. Такова майсторство постигнала в магията, че в главата й нямало място за нищо друго.

Разказваха, че никакво оръжие не можело да я прониже. Сабите отскачали от кожата й. Налудничавият й кикот се чувал от два километра. Разбира се, той открай време си влизаше в похватите на вещиците при съответните затруднени обстоятелства, но нейният бил от смахнатия налудничав кикот, тоест от най-лошия вид. Взела да превръща хората в пандишпанени сладкиши и си направила къщичка от жаби. Накрая било много гадно. Винаги така става, когато вещицата се преметне към злото.

Е, понякога не тръгват в тази посока, а просто… се отнасят нанякъде.

Умът на Баба имаше нужда от заетост. Тя не понасяше леко скуката. Предпочиташе да си полегне и да пренесе съзнанието си чрез Заемане в главата на някоя горска твар, за да слуша с ушите й и да вижда с очите й. И това, общо взето, не беше зле, само че Баба се справяше прекалено добре. Леля Ог не беше чувала друга да е имала способността да остава извън тялото си толкова дълго.

И почти нямаше съмнение, че някой ден не би си направила труда да се върне… А сега беше най-неподходящият сезон — гъските крякаха и профучаваха по небето всяка нощ, есенният въздух подканяше с хладната си свежест. Страшно изкушение.

Леля Ог смяташе, че знае причината за проблема.

Прокашля се.

— Оня ден видях Маграт — подхвана, като следеше с ъгълчето на окото си Баба.

Никаква реакция.

— Добре изглеждаше. Подхожда й да е кралица.

— Хъм?

Леля изпъшка безмълвно. Щом Баба дори не се заяде, значи Маграт наистина й липсваше.

Колкото и да не й се вярваше на Леля отначало, но Маграт се оказа права до болка за едно нещо, макар че иначе си беше същинска мокра кокошка през поне половината време.

Три беше най-естествената бройка за вещиците.

Те обаче загубиха една. Е, не буквално. Маграт вече беше кралица и не е лесно да забуташ подобна особа някъде, та да не можеш да я намериш. Но… това означаваше, че сега са само две, а не три.

Когато са три, едната е на разположение вечно да сдобрява останалите две, щом се сдърпат. Маграт си имаше дарба за това. Без нея Леля Ог и Баба Вихронрав взаимно си лазеха по нервите. А с нея трите успяваха да лазят по нервите на всеки друг в целия свят, което си беше далеч по-забавно.

Но не можеха да си върнат Маграт… е, най-точно казано, поне засега.

Защото макар три да е чудесно число за вещиците… трябваше да са подобаваща тройка. Да са от подходящите… типажи.