— О, не. Не, не! Със сигурност не съм. Вярвай ми, младежо. Само заинтересуван зрител. Например нямам търпение да разбера как намираш висшата лига на състезанията? Днес сякаш се справи много добре с квалификациите.
— Зарадвах се, че свърших някъде в средата.
— Харесва ли ти Ф-3000? Не ли много труден за теб?
— Добра кола е — отговори Джейсън, макар че не разбираше защо Гупта му задава тези въпроси.
Точно в този момент Умберто Ломбарди влезе в тоалетната и преди Джейсън да разбере какво става, индиецът беше изчезнал безследно.
Ломбарди забеляза обърканото изражение на Джейсън.
— Нещо не е наред ли?
Джейсън се огледа.
Индиецът наистина не се виждаше никъде.
— Не… не… всичко е наред.
Втората интересна среща беше веднага след приключването на речите.
Точно когато аплодисментите за президента на Италия вече стихваха и Джейсън се канеше да си тръгне, едно младо и много красиво момиче изведнъж седна до него.
— Здрасти. Ти си Джейсън Чейсър, нали?
— Ъъъ… — заекна Джейсън, поразен от страхопочитание, — да.
Тя беше приблизително на неговите години — 15, с големи сини очи и смайващи руси коси. Носеше скъпа небесносиня коктейлна рокля, която подхождаше на очите ѝ. Накратко, беше най-красивото момиче, което беше виждал.
— Аз съм Дидо — представи се тя с италианско-американски акцент. — Дидо Еманюел и съм голям фен. Преди няколко дена те гледах по телевизията в училищния турнир, а днес в квалификацията. Ти си направо
Джейсън беше направо онемял.
— Здра… здрасти.
— Е — продължи Дидо, — ти май се готвиш да си вървиш. Няма да ти досаждам повече. Може би — да се надяваме — ще се видим отново.
Стана, стрелна го с големите си сини очи и Джейсън направо се разтопи.
Дидо си тръгна доволна от масата, а Джейсън седеше и гледаше подире ѝ.
Сали Макдъф разруши магията, като го потупа по рамото.
— Браво, Ромео. Не знаех, че толкова те бива по приказките с дамите. Хайде да анализираме постиженията ти по време на разговора: ъъъ… да, здра… здрасти и бла… благодаря. Но не се отчайвай, шампионе, сигурна съм, че следващия път ще се справиш. Хайде да си вървим и да те сложим да спиш. Утре почиваме. А в неделя се състезаваме.
Грандхотел «Ломбарди»Венеция II, Италия
Събота
Събота за Джейсън беше «фокусен ден».
Време, през което да поседи и да си мисли за голямото състезание.
Тъй като пресата се беше разположила пред хотела, Джейсън остана в апартамента си през по-голямата част от деня, като през повечето време зяпаше през прозореца морето.
Бъг си играеше на автомобилни състезания с игровата конзола — това беше неговият начин да разпуска. Сали крачеше насам-натам и четеше и препрочиташе «Правила и предписания в боксовете при професионални състезания».
Следобед пристигнаха Марта и Хенри Чейсър. Бяха искали да дойдат по-рано през седмицата, но Хенри трябваше да свърши нещо във фермата. Сега просто си почиваха — Хенри се възхищаваше на апартамента, а Марта както обикновено плетеше.
Пристигна и новият състезателен гащеризон на Джейсън: чисто нов, черен, кожен, жълти ивици се спускаха по ръцете и краката, а на гърдите се мъдреше надпис «Ломбарди». Черни ръкавици, черни обувки и лъскава жълта каска допълваха екипировката. Бъг и Сали получиха същите екипи.
В ранната привечер Джейсън взе едно съдбоносно решение. Обслужването по стаите му беше омръзнало и той слезе във ВИП трапезарията на хотела, за да хапне.
ВИП трапезарията беше клуб-ресторант, запазен за хотелските гости, които населяваха високите етажи.
Седна сам на една от масите и видя на друга маса Дидо с двама възрастни — вероятно родителите ѝ.
— Дидо?
— Джейсън! — Дидо дойде при него.
— Не знаех, че си отседнала тук.
— Да, тук съм с родителите ми — отговори момичето. — Виж, ти сигурно искаш да останеш сам, за да се подготвиш за състезанието, така че ще те оставя…
— Не — прекъсна я Джейсън. — Няма нужда. Искам да кажа, ако искаш… и ако вашите нямат нищо против… можем да вечеряме заедно.
По лицето на Дидо плъзна чудно красива усмивка.
— Ще ми е приятно! Отивам да ги попитам.
След минути Джейсън беше настанен до един от панорамните прозорци, които гледаха към Канале Гранде, и вечеряше с красивата Дидо Еманюел на светлината на една-единствена свещ — двама юноши, които приличаха на възрастни и вечеряха в един от най-недостъпните за простосмъртни ресторанти в света.
Разговаряха до късно и на Джейсън му харесваше всяка минута. Дидо беше умна, забавна, пленителна и
— Ей, шампионе, всички се чудехме къде си. Решихме, че може да си излязъл да зяпаш звездите. Обаче вече е малко прекалено късничко и за това. Наближава полунощ.
