На дванайсет години Гедеон Крю става свидетел как обвиняват в държавна измяна и убиват баща му, световноизвестен математик. На двайсет и четири, на смъртното ложе на майка си, Гедеон научава истината: "измяната" на баща му е била инсценирана и той е бил застрелян преднамерено. Със сетния си дъх майка му го заклина да отмъсти за него. Получил нова цел в живота, Гедеон измисля план за отмъщение. Планът му е разработен до най-малката подробност и се увенчава с пълен успех. Ала от сенките някои го наблюдава. Някой много могъщ, който е останал впечатлен от изключителните му способности. Някой, който се нуждае тъкмо от такъв "изменник". За Гедеон тази операция може да е само началото… Когато четете Престън и Чайлд, знаете, че ви предстои вълнуващо пътешествие, и точно това ви дава "Мечът на Гедеон". Тези двама автори са противоотрова за скуката. Дръжте се здраво — това пътешествие си струва всяка стотинка. Пъблишърс Уикли
Посвещаваме тази книга на нашия изключителен литературен агент Ерик Симоноф.
Нищо през дванайсетте години от живота му не беше подготвило Гедеон Крю за този ден. Всички незначителни подробности, всички тривиални жестове, всички звуци и миризми сякаш замръзнаха в парче стъкло, неизменни и постоянни, винаги достъпни за разглеждане.
Майка му го прибираше от урок по тенис със семейното комби „Плимут“. Беше около трийсет и пет градуса, един от онези дни, в които дрехите подгизват и слънцето лепне по кожата като ленти мухоловки. Гедеон бе насочил вентилаторите на таблото към лицето си и се наслаждаваше на струите студен въздух. Докато пътуваха по шосе 27 покрай дългата бетонна стена на Националния гробищен парк „Арлингтън“, два полицейски мотора засякоха колата им, единият отпред, другият отзад, и двата с виещи сирени и въртящи се червени светлини. Полицаят отпред посочи към изхода за Кълъмбия Пайк и даде знак на майката на Гедеон да отбие. Поведението им нямаше нищо общо с отмерената мудност на рутинните пътни проверки — двете ченгета скочиха от моторите и се втурнаха към плимута.
— Карайте след нас — нареди единият, като се наведе към прозореца.
— Какво има? — попита майката на Гедеон.
— Национална сигурност. Не изоставайте — ще се движим бързо и ще ви освобождаваме пътя.
— Не разбирам…
Ала двамата вече скачаха на моторите си.
Надули сирените, полицаите ги ескортираха по Кълъмбия Пайк до Джордж Мейсън Драйв, като разчистваха трафика по пътя им. Към тях се присъединиха още мотори, патрулни коли и накрая линейка, цяло шествие, което фучеше по задръстените улици. Гедеон не знаеше дали да се радва на бясното каране, или да се страхува. Щом излязоха на Арлингтън Булевард, вече можеше да познае къде отиват: в Арлингтън Хол Стейшън, където се помещаваше командването на СВРС, Службата за военно разузнаване и сигурност на Съединените щати. Там работеше баща му.
На входа на комплекса имаше полицейски барикади, но светкавично ги отместиха, за да направят път на шествието, което продължи по Серемониъл Драйв и спря пред втора линия заграждения, сред хаотично паркирани пожарни коли, патрулни и ванове на спецчастите. Гедеон видя между дърветата тухлената фасада с величествени бели колони на сградата на баща си, разположена сред смарагдовозелени морави и грижливо подкастрени дъбове. Беше бивше девическо училище и все още приличаше на такова. Пред нея не се виждаше жива душа. Зад едно ниско хълмче на моравата обаче лежаха двама снайперисти с пушки, поставени на двуноги.
Майка му се обърна към него и настойчиво каза:
— Остани в колата. Не мърдай оттук, каквото и да се случи. — Посивялото й напрегнато лице го уплаши.
Тя слезе от колата. Фалангата полицаи й проправи път сред навалицата и те изчезнаха.
Беше забравила да угаси мотора и климатикът продължаваше да работи. Гедеон отвори прозореца и в купето нахлу вой на сирени, пращене на радиостанции, викове. Покрай плимута притичаха двама мъже със сини костюми. Някакво ченге крещеше по уоки-токито си. От всички посоки се приближаваха още сирени.
Разнесе се глас, усилен от електронен мегафон, остър и неестествен:
— Излезте с вдигнати ръце.
Тълпата незабавно се смълча.
— Вие сте обкръжен. Не можете да направите нищо. Освободете заложника и излезте веднага.
Отново се възцари тишина. Гедеон се огледа. Вниманието на навалицата беше насочено към предния вход на сградата. Явно действието щеше да се разиграе там.
— Съпругата ви е тук и иска да ви каже нещо.
Аудио системата запращя и електронното устройство многократно усили сподавен хлип, гротескен и странен.
— Мелвин… — Отново задавено ридание. — Мелвин!
Гедеон се вцепени. Беше гласът на майка му.
Беше като в сън, в който нищо не е логично. Не можеше да е наистина. Момчето натисна дръжката на вратата, отвори я и излезе в душния пек.
— Мелвин… — Пак ридание. — Моля те, излез. Никой няма да ти направи нищо, обещавам. Моля те, пусни човека. — Пронизителният глас по мегафона звучеше чуждо и все пак не можеше да го сбърка с друг. Беше на майка му.
Гедеон си проправи път през групите полицаи и военни. Никой не му обръщаше внимание. Стигна до първата барикада и постави длан върху малко грапавото, боядисано в синьо дърво. Впери очи в Арлингтън Хол, но не забеляза никакво движение по спокойната фасада и в разчистения от хора участък. Трептящата от маранята сграда изглеждаше мъртва. Пред нея листата висяха неподвижно по клоните на дъбовете и небето беше плоско и безоблачно, толкова бледо, че чак изглеждаше бяло.
— Мелвин, ако пуснеш човека, ще те изслушат.
