— И аз съм като теб. Това, което научих, дължа на един от бившите си клиенти, който беше много запален по интернет.
— Да не би да е бил един от тези нови интернет милионери? Господи, какво ще ги правят толкова много пари?
Нора направи една закачлива гримаса.
— За мой късмет много от тези пари отиват за смяна на обзавеждането. Не можеш да си представиш колко се печели от това.
— Сигурно е така. Макар че мога да си представя също какви огромни данъци плащат тези момчета.
— Истина е, разбира се, но предполагам, че си имат начини да ги сведат до минимум — рече тя.
— Искаш да кажеш, че умеят да намират вратички в законите? Или нещо друго?
Тя ме изгледа за миг.
— Да, нещо като вратички в законите.
Нора леко присви очи. Долових в тях колебание, примесено с подозрение. Достатъчно, за да ме накара да сменя темата.
Така премина останалата част от следобеда. Опитвах се да изглеждам забавен и щастлив… като мъж, който се радва на неочаквания си почивен ден в компанията на една красива жена, на която не може да се насити.
Но не побягнах.
След пикника отидохме да се поразсеем с филма, прожектиран в киносалона към Дома на изкуствата в Плезънтвил. И това бе хрумване на Нора. Даваха трилъра на Хичкок „Задният прозорец“ и тя ми призна, че това бил един от любимите й филми.
— Обичам Хичкок. И знаеш ли защо, Крейг? Той е толкова забавен и в същото време показва и тъмната страна от живота. Все едно да гледаш два филма, като плащаш само за един.
Когато прожекцията свърши, ние до такава степен се бяхме натъпкали с пуканки, че решихме да пропуснем вечерята, планирана от Нора в близкия ресторант „Железния кон“. Стоях до нея на градския паркинг, сякаш двамата отново бяхме гимназисти, неуверени как ще завърши тази любовна среща.
Но не и Нора.
— Хайде да отидем у вас — предложи тя.
Изгледах я за миг, наблюдавайки изражението на лицето й. Тя вече знаеше къде живея — онази неприятна дупка, тясна като кутия за обувки. Дали ме изпитваше, за да види как ще реагирам? Или наистина пет пари не даваше къде живея?
— Хм, у нас ли?
— Имаш ли нещо против?
— Не. Но искам да те предупредя, че може да не се окаже това, което очакваш.
— Че какво толкова? Какво очаквам според теб?
— Да кажем само, че далеч не е това, с което си свикнала.
Нора ме погледна право в очите.
— Крейг, аз те харесвам. И само това е важно. Само ти и аз. Разбра ли?
— Разбрах — кимнах аз.
— Мога ли да ти вярвам? Иска ми се да мога.
— Да, разбира се, че можеш да ми вярваш. Аз съм твоят застрахователен агент.
С тези думи ние потеглихме към моя апартамент. Трябва да призная, че на Нора окото й не трепна, когато го видя — за втори път.
Хванати ръка за ръка, влязохме вътре.
— Трябва да ти призная, че чистачката днес стачкува — заявих с усмивка. — Непоносими работни условия, според нейните претенции.
Нора огледа жилището, подредено надве-натри.
— Всичко е наред — успокои ме тя. — Всичко това ми подсказва, че тук не се срещаш с никоя друга. А това наистина ми харесва.
Предложих й бира и тя прие. Заведох я дори в кухнята, тъй като не се съмнявах, че ще се усмихне презрително при вида на жълтите кухненски шкафчета „Формика“.
Тя отпи малко от бирата и остави на стола червената си кожена чантичка.
— Е, няма ли да ме разведеш още някъде наоколо?
— Та ти видя почти всичко.
— Но имаш спалня, нали?
Казах си, че тук вече трябва да спра, точно сега. Разбира се, ако наистина исках това, ние никога нямаше да се озовем в моята кухня. Би трябвало да й кажа нещо още там, в киното, нещо от рода на „нека да не насилваме нещата“.
Ала вместо това започнахме страстно да се целуваме още преди да стигнем до спалнята. Бях на път отново да се озова с Нора под завивките. Кой знае, това можеше и да послужи като повод за придаване на ново значение на понятието
Но наистина възнамерявах да обърна всичко това в моя полза. И си въобразявах, че зная точно откъде да започна.
— Как така си успял да преровиш чантичката й, без тя да се усети? — попита Сюзън.
Но като се позамислих…
— Имам си свои начини — скромно си признах аз. — Нали затова ме избрахте за тази задача?
— Само защото притежаваш опит в проследяването. И защото беше
