Най-добра книга за 2020 г. на ГудрийдсЗа всички, които обичат Лъвкрафт, сестрите Бронте и Дафни дю МориеОткъсната от света величествена къща високо в планината. Обеднял млад аристократ с убийствен неустоим чар. Храбро момиче, решило да разбули тайните, които преследват обитателите на къщата вече поколения наред и застрашават да погубят и тях, и него.Ноеми е харесвана от всички млада жена, която тъкмо се е включила в светския живот на мексиканската столица, радва се на вниманието на мъжете и мечтае да следва антропология. Но когато получава от братовчедка си Каталина, която се е омъжила наскоро, писмо със странното твърдение, че съпругът ѝ се опитва да я отрови, Ноеми не се колебае и се отправя към дома ѝ в дълбоката провинция на Мексико, където се сблъсква с мрачното минало на новото ѝ семейство, англичани, притежавали навремето рудници за сребро, несметни богатства и влияние.Ще устои ли Ноеми на магнетичното обаяние на младия господар, на домогванията на грохналия му баща, на притегателната сила на самата къща, която нахлува в сънищата ѝ с видения за кръв, насилие и обреченост и която, както много скоро ще се разбере, младата жена няма сили дори да напусне?Сякаш някаква свръхестествена сила ни кара да разлистваме страниците на тази толкова увлекателна книга за любов, магия и власт, която ни държи до края в напрежение и ни потапя в атмосферата на петдесетте години на миналия век.Романът е избран за най-добра книга на 2020 г. в категория "Ужаси" от читателите на най-големия сайт за литература в света "Гудрийдс" с близо 90 милиона членове.
Посвещавам на майка ми
Партитата у семейство Тюнон винаги завършваха късно и тъй като домакините бяха много запалени по маскените балове, не беше необичайно да видиш как жени, предрешени като мексиканки в национални носии и с панделки в косите, пристигат, придружавани от арлекини и каубои. Вместо да чакат цяла вечер пред дома на Тюнонови, шофьорите им отскачаха да си купят от уличните сергии нещо за ядене и дори да се видят с някоя от прислужниците в къщите наоколо, които ухажваха предпазливо като във викторианска мелодрама. Някои от шофьорите се струпваха на едно място, пушеха и си разказваха истории. Имаше и двама-трима, които подремваха. В края на краищата знаеха много добре, че никой няма да си тръгне от партито преди един след полунощ.
Затова мъжът и жената, които излязоха от къщата в десет часа, нарушиха общоприетите правила. За капак шофьорът на мъжа беше отишъл да си вземе нещо за вечеря и не се виждаше никъде. Младежът се постъписа, не знаеше какво да прави. На партито си беше сложил конска глава от папиемаше и сега се чудеше къде да я дене и как да прекоси града с този обременителен аксесоар. Ноеми го беше предупредила, че иска да спечели конкурса за най-хубав костюм и да удари в земята Лаура Кесада и кавалера ѝ, и той се беше постарал, както се оказа — излишно, защото спътницата му не се беше дегизирала, както беше обещала.
Ноеми Табоада беше казала, че ще вземе под наем костюм на жокей с камшик към него. Надяваше се изборът ѝ да бъде посрещнат като находчив и донякъде скандален, защото тя бе подочула, че Лаура ще се появи като Ева със змия, омотана около врата ѝ. Накрая Ноеми се отказа. Костюмът на жокей беше грозен и я дращеше по кожата. Затова тя се появи в зелена рокля с апликации — бели цветя, и дори не си направи труда да предупреди своя кавалер.
— И сега какво?
— На три пресечки оттук има голям булевард. Там ще намерим такси — отвърна тя на Уго. — Носиш ли цигари?
— Цигари ли? Дори не знам къде съм оставил портфейла си — каза Уго и се потупа с една ръка по сакото. — Пък и нали винаги носиш цигари в дамската си чанта? Ако не те познавах, щях да си помисля, че си от евтините жени, на които не им е по джоба да си купят дори цигари.
— Много по-забавно е кавалерът да предложи цигара на своята дама.
— Днес не мога да ти предложа дори един бонбон. Как мислиш, дали не съм си забравил портфейла в къщата?
Тя не отговори. На Уго му беше трудно да носи под мишница конската глава. Замалко да я изпусне, когато излязоха на булеварда. Ноеми вдигна тънката си ръка и спря такси. След като се качиха, Уго остави конската глава на седалката.
— Трябваше да ми кажеш, че в крайна сметка не се налага да мъкна тая дивотия — промърмори той, след като забеляза, че шофьорът се подсмихва, и реши, че се забавлява за негова сметка.
— Умиляваш ме, когато си ядосан — отговори тя, докато отваряше дамската си чанта и търсеше цигарите.
Освен това Уго приличаше на младия Педро Инфанте1, на което до голяма степен се дължеше обаянието му. Колкото до останалото: какъв е като човек, какво е общественото му положение и доколко е умен — Ноеми не си беше правила труда да се замисля за това. Когато искаше нещо, тя не се успокояваше, докато не го получи, но сега, след като си бе извоювала вниманието на Уго, по всяка вероятност щеше да го зареже.
Когато пристигнаха в дома ѝ, Уго се пресегна и я хвана за ръката.
— Целуни ме за лека нощ.
— Бързам, но ще ти дам малко от червилото си — отвърна тя, след което пъхна цигарата си в устата му.
Уго се надвеси през прозореца и загледа свъсен как Ноеми влиза бързо в къщата, прекосява вътрешния двор и се насочва право към кабинета на баща си. Както и цялата къща, кабинетът му беше обзаведен в съвременен стил, което издаваше, че обитателите ѝ са забогатели наскоро. Бащата на Ноеми не е бил беден никога, но благодарение на малката си фирма за химически бои бе натрупал цяло състояние. Беше наясно какво харесва и не се притесняваше да го покаже: дръзки цветове и изчистени линии. Столовете бяха с яркочервена дамаска, във всяка стая имаше избуяли растения, които добавяха зелени петна.
Вратата на кабинета беше отворена и Ноеми не си направи труда да чука, направо влезе с лека стъпка и високите ѝ токчета зачаткаха по паркета. Докосна с върховете на пръстите една от орхидеите в косата си и седна на стола пред писалището на баща си с тежка въздишка, след което метна на пода малката си дамска чанта. И тя беше наясно какво харесва — със сигурност не обичаше да я викат да се прибере по-рано.
Баща ѝ ѝ беше махнал с ръка да влиза — високите ѝ токчета тракаха толкова силно, че оповестяваха отдалеч появата ѝ и не се налагаше тя да поздравява — но не я беше погледнал, беше погълнат от документа, който четеше.
— Направо не мога да повярвам, че си тръгнал да звъниш по телефона у Тюнонови и да ме търсиш там — подхвана тя и придърпа белите си ръкавици — Знам, че не си особено щастлив, задето Уго…
