Месията на Дюна полностью

Дочувайки движението му, Чани се завъртя към Пол. Все още се чувстваше в плен на мига, предизвикан от него. За част от секундата голата се бе превърнал в пламенно и жизнено човешко същество. В този момент пред нея бе застанал някой, който не я плашеше — напротив, пораждаше обич и възхищение. Сега тя разбираше какво е целял жестокият експеримент на Пол. Да й покаже човека в плътта на голата. Очите й срещнаха погледа на Пол.

— Дънкан Айдахо ли беше този човек?

— Дънкан Айдахо. И още е.

— Би ли пощадил той живота на Ирулан?

Водата не е попила много дълбоко, помисли Пол и отвърна:

— Ако заповядам.

— Не разбирам — каза тя. — Не трябваше ли да се разгневиш?

— Разгневих се.

— Гласът ти не звучи… гневно. По-скоро скръбно.

Той затвори очи.

— Да. Има нещо такова.

— Ти си ми мъж — каза тя. — Знам го, но изведнъж взех да не те разбирам.

Внезапно Пол изпита чувството, че крачи из дълга пещера. Плътта му се движеше — стъпка след стъпка — ала мислите бягаха другаде.

— Сам не се разбирам — прошепна той.

Когато отвори очи, откри, че се е отдръпнал от Чани.

— Любими, вече няма да питам какво си видял — изрече тя нейде зад него. — Знам само, че ще ти подаря наследника, за който мечтаем.

Той кимна.

— Знаех го от самото начало.

Завъртя се и изпитателно я погледна. Стори му се крайно далечна.

Чани се сви и притисна стомаха си с длан.

— Гладна съм. Лекарите казват, че трябва да ям три-четири пъти повече, отколкото досега. Страх ме е, любими. Всичко става прекалено бързо.

Прекалено бързо, мислено се съгласи той. Зародишът знае, че трябва да бърза.

Пратеничката беше млада жена — Чани познаваше лицето, името и рода й — затова бе успяла да мине през постовете на Имперската безопасност.

Чани само я бе представила на някой си Банърджи, офицер от охраната, който сетне уреди срещата с Муад’диб. Банърджи действаше по стар навик, след като го увериха, че бащата на девойката е участвал преди джихада в императорските команди от смъртници — страховитите федейкини¤. Иначе навярно не би обърнал внимание на молбите и твърденията, че вестта е предназначена единствено за ушите на Муад’диб.

Естествено, тя бе претърсена и прегледана с най-прецизна апаратура, преди да я допуснат до срещата в личния кабинет на Пол. А дори и след взетите мерки, Банърджи я придружаваше, положил едната си ръка върху ножа, другата — на рамото й.

Наближаваше пладне, когато я въведоха в покоите — странно помещение, смес от пустинна шатра на свободни и аристократичен родов замък. Като в хайрег¤ покрай трите стени висяха изящни гоблени, изпъстрени с образи от митологията на свободните. Четвъртата стена бе заета от видеоекран, огромна сребристосива площ зад овалното бюро, върху което имаше само един предмет — стар пясъчен часовник, вграден в орерий. Орерият, суспенсорен¤ механизъм от Икс, поддържаше в пространството над себе си слънцето и двете луни на Аракис¤, подредени в класическата Троица на червея.

Застанал до бюрото, Пол втренчено погледна Банърджи. Офицерът бе един от ония, които бяха успели да се издигнат в Свободната полиция и да заслужат чрез ум и вярност най-високи постове… макар че имаше в родословието си доказани контрабандисти, както личеше и от името му. На телосложение беше масивен, почти шишкав. По мургавата влажно-лъскава кожа на челото му се спускаха кичури черна коса — като гребен на някаква екзотична птица. Очите му бяха плътно сини, с нетрепващ поглед, който би могъл без промяна на изражението да се взира както в нечие щастие, така и в чудовищни жестокости. Чани му вярваше, Стилгар също. Пол знаеше, че ако му нареди да удуши момичето, Банърджи ще се подчини незабавно.

— Сир, това е пратеничката — каза Банърджи. — Господарката Чани каза, че ви е известила.