Еетгон излезе от покоите на умиращия владетел. Беше объркан. Заръката на Суварг беше умна, но все пак той не мислеше да я изпълнява. Мъдрият Чаарлах навремето беше казал друго: „Илбечът променя света и това е добре. Когато светът се променя, хората не хващат плесен.“ Суварг беше умен и беше имал много сполуки, но отдавна се беше покрил с плесен като с харвах и душата му жадуваше за постоянство.
Охраната го чакаше пред алдан-тесега. Можеха да стигнат до ъгловите земи за около четири часа бързо ходене — в страната на изгнаниците владетелите не се возеха на носилки като началниците в другите земи. За самия Еетгон да му предложат да го носят щеше да е истинска обида — той се славеше с това, че може да изпревари всички. Само Суварг бяха носили на ръце, и то когато беше ранен и трябваше да го върнат от фронта.
Малкият отряд забърза по горещата суха ивица. След около половин час Еетгон забеляза, че Ай ги следва. Никой и не помисли да я прогони — да прогониш безумец значеше да прогониш късмета си. Явно му беше писано тази мъничка уродлива жена да го следва като някой дух от шавара.
Стигнаха до целта си още по светло и можеха да отидат да проверят работилниците, да видят как се приготвят формите и добре ли е издигната топачката, но Еетгон реши първо да провери най-близкия алдан-шавар. Нещата се оказаха точно такива, каквито беше очаквал: в светлите сухи зали живееха семействата на бившите цереги, леки жени и разни други подозрителни личности. И никой естествено и не мислеше да се изнася. Затова пък складовете се поддържаха в идеален ред. Имаше и вино, и всичко. Друг беше въпросът за кого пазеше наместникът всичките тези съкровища.
Боройгал дотича запъхтян от съседния оройхон и притеснено почна да обяснява, че щом първите работници дойдели, помещенията щели да се освободят.
— А къде ще се мият? — прекъсна го Еетгон.
— Какво? — не го разбра Боройгал. — Защо да се мият?
— Това са шест дузини работници. След работа трябва да се измият и да се преоблекат. Да не мислиш да ги вкараш в алдан-шавара целите омърляни в нойт?
— Аз… не се сетих за това — измърмори Боройгал.
— А трябваше, щом ще ти работят.
Около тях се бяха струпали и цереги, и разни дребни началници. Еетгон се караше на Боройгал направо пред тях. Лицето на наместника почервеня от яд, но той само кимаше, кланяше се и се съгласяваше. Всъщност какво друго можеше да направи, след като Суварг беше болен и цялата власт беше в ръцете на този хлапак, а собствените му подчинени го мразеха заради неочакваното му издигане и зад гърба му го наричаха „палач“?
— Алдан-шаварът да се освободи — заповяда Еетгон. — И да се определи място в устието на един от потоците, най-близкия до работилниците, където хората да се мият. Да се вдигне навес…
— Слушам… още утре… още сега… веднага… — пелтечеше Боройгал.
След като огледаха и последния склад, излязоха на повърхността и изведнъж се чу пронизителен вик:
— О… одон… тът!
Не, Еетгон наистина трябваше да направи нещо по въпроса. Докога тази уродлива дребосъчка щеше да го излага пред всички?
Но в същия миг разбра, че този път Ай вика нещо друго.
— То… я… тоя о… донт! Той хвана Шоо… ран!
— Какво? — рязко попита Еетгон наместника.
— Нищо не знам… — Боройгал отстъпи крачка назад. — За пръв път я виждам тази…
— Лъ… жега! — тържествуващо викна Ай. — А кой те хапна, а?
— Къде е тъмницата, останала от предишните власти? — строго попита Еетгон.
Няколко души с готовност му посочиха пътя. Боройгал се беше навъсил като далайна по здрач.
Слязоха на второто равнище на съседния алдан-шавар. Тук почти не се отглеждаха гъби, а пак имаше складове и някакви празни помещения, облицовани с гладка кост. Еетгон се намръщи — в пещерите трябваше да се отглежда наъс, нямаше смисъл да хабят мястото.
В дъното на последното помещение видя тежка врата, иззад която долиташе някакво неясно дърдорене.
— Ключът — нареди Еетгон.
— Нямам ключ — отвърна Боройгал и заби очи в земята.
— Изкъртете вратата!
— Ей сега ще го намеря — предаде се Боройгал, хукна назад и след секунда се върна с ключ в ръка — очевидно го беше извадил изпод дрехите си. Еетгон пъхна костената пластинка в ключалката, тя изщрака и той натисна вратата. Неясното дърдорене за миг спря, а после един прегракнал, но язвителен глас каза ясно:
— Дойде, а? Не можеш да живееш без тъмници ти! Защо не се преселиш при мен, точно тук ти е мястото!
— Светлина! — заповяда Еетгон.
Няколко души хукнаха за плужеци, един от охраната секна искра с кремъка си и запали факла.
Зад решетката, която минаваше през цялото помещение, на пода, покрит с дебел пласт нечистотии, седеше нещо, което изобщо не можеше да се нарече човек. И това нещо, заслонило с черната си лапа очите си от светлината, се мъчеше да стане. Гласът на нещото обаче, макар и прегракнал и изгубил звучността си, беше глас на истински разказвач.
— Еетгон, ти ли си?… Много се забави. Но дойде все пак, благодаря.
Еетгон пристъпи към решетката и я разтърси с всичка сила — неизвестно защо си мислеше, че може да я счупи като крехки стъбла на хохиур. Но дебелите рибешки кости издържаха.
