— Нищо — каза Шооран и макар това да не беше лъжа, не беше и истина. От една страна, всичко беше наред, от друга — не. Не беше наясно какво точно не е наред, но откакто се беше върнал от царския оройхон, непрекъснато го измъчваше някаква тревога.
След сватбата одонтът им беше дал две стаи в алдан-шавара — едната голяма и светла, другата по-малка, без прозорци. Един ден, след тридневно отсъствие, Шооран влезе в малката стая, протегна ръка да остави копието си в ъгъла, и замръзна — Яавдай беше в съседната стая и пееше. Пееше безкрайна тъжна песен, тихичко, с безброй повторения, песен, каквато се пее, когато ти е тъжно и скучно и просто седиш и плетеш.
Шооран направи крачка напред, копието му закачи стената и Яавдай се стресна, сякаш я бяха заварили да прави нещо нередно.
— Аз съм — каза Шооран. — Дойдох си. Много хубаво пееш. Попей още.
Яавдай послушно запя последните строфи на безкрайната песен:
Доста безрадостно посрещане. Макар че какво друго можеше да бъде? Шооран всъщност само си представяше усмивката на Яавдай, и то когато беше далече от нея — защото никога не я беше виждал да се усмихва. От друга страна, защо пък само да се хили като детенце, което зяпа облаците? Нищо лошо нямаше в това, че е сериозна. В крайна сметка всеки получава от живота по-малко, отколкото му се иска.
Речта на сияйния ван от върха на царския тесег без съмнение беше много красива, но не беше съвсем вярна. Уви, царете от време на време също приемат желаното за действителност. Въпреки удовлетворението на владетеля изгнаниците по границите на държавата не бяха усмирени. В областта на Моертал бяха намалели, това беше вярно, но в други крайбрежни провинции се бяха превърнали в такава сила, че вече нахлуваха в сухите оройхони посред бял ден. И изобщо не намаляваха, дори напротив — слуховете за нови земи караха все повече и повече хора да тръгват да търсят щастието си. Но не го намираха — трите изсъхнали оройхона не можеха да променят положението в страната и преселниците бедстваха на мокрото, без да могат да намерят подслон. Ако не беше Йороол-Гуй, те щяха да са много по-голяма заплаха за държавата от Хооргон с нищожния му бунт. Така че съветът на одонтите отново и отново отлагаше похода на запад и пращаше нови и нови наказателни експедиции срещу собствените си непокорни граждани.
Шооран не беше в състава на наказателните отряди — след като вече беше доказал храбростта си в бой, се водеше доверен церег и затова го бяха зачислили към стрелците с ухери, които участваха само в големите операции и по време на обикновените хайки оставаха на сухото. Това беше добре дошло — Шооран знаеше, че повечето изгнаници са обикновени грабители, които спокойно убиват и също така спокойно чакат да бъдат убити, но пък, от друга страна, те бяха и хора, прокудени от живота да живеят там, където не може да се живее.
