— Той не се опитва да притежава компанията, а да я открадне! Всъщност Ланаман продава акциите и понижава цената, за да я купи без пари.
— Това е абсурд — изрева Тиодор.
— Нима? — риторично попита Биано, включи малкия касетофон и го сложи на лакираната махагонова маса.
Акционерите чуха записа и гневно се разкрещяха.
— Предложението ми още е в сила — извика Тиодор.
— Махни се оттук, да те вземат дяволите! — изрева един от присъстващите. — Няма да ти продам акциите си, дори да ме заплашваш с пистолет.
— Напусни съвещанието, негоднико! — извика друг, стана и протегна ръце към Тиодор Х. Бейтс, който, придружен от Дъфи, бързо излезе от стаята.
Участниците в срещата останаха по местата си и започнаха да се споглеждат.
— Много неприятно — каза един. — Надявах се да продам акциите си. Би ми се искало да намерим друг купувач.
Биано погледна Виктория.
— Кажете му, госпожице Луна. Вие имате това право. Не можете да задържате такава информация.
— Ами, аз… Струва ми се, че всички изпаднахме в паника.
— Кажете му! — настоя Биано.
— Ами, тази сутрин постъпи и едно друго предложение, но аз мисля…
— Друго предложение? — в един глас попитаха всички, преди тя да успее да довърши.
Сега беше ред на Томи величествено да се изправи. Сигурно и Джо се чувстваше така, когато приключва добре обмислена сделка.
— Готов съм да платя в брой — каза той. — Ще изкупя всичките ви акции за пет милиона долара.
— Съгласен съм — извика един от акционерите.
— Включи и мен — провикна се друг, стана и извади удостоверенията си от куфарчето.
Томи се усмихна. Харесваше му да върши бизнес. Същото като да убиваш, само дето оная ти работа не се надървяше. После остави Биано да се занимава с продавачите, а той и Алекс отидоха да вземат от колата двата куфара с парите.
Когато се върнаха, в стаята започнаха трескави продажби. Всеки акционер даваше удостоверенията си за акциите, а Томи му броеше съответната сума. За по-малко от два часа сделката приключи.
Томи седеше и доволно се усмихваше. На масата пред него имаше петдесет-шейсет удостоверения. Каза на Биано, че е време да празнуват.
— Надявам се, че сте щастлив — гневно каза госпожица Луна. — Сега притежавате компанията. Това вероятно ще довърши господин Лейси. — И излезе.
— Познавам тая кучка отнякъде — рече Томи.
Докато Томи прибираше удостоверенията и Алекс му даваше указания веднага да ги заключи в сейф в банката, Биано отиде при Виктория в президентския кабинет.
Тя се бе вторачила през прозореца. Беше замислена. Гледаше към улицата и се питаше колко федерални агенти има там. Биано влезе и заключи вратата.
— Страхотно изпълнение — похвали я той, а тя вяло кимна. — Какво има?
Виктория не можеше да го лъже повече. Хрумна й една отчаяна мисъл. Знаеше, че го обича. Колкото и странно да беше, Биано постоянно се промъкваше в мислите й и с личността си внасяше колорит в ценностната система и възприятията й.
— Биано… полицията знае за това — бавно каза тя. — Сигурно са пред вратата.
— Как са разбрали? — попита той и се вгледа в нея. Трудно беше да разгадае изражението й под дебелия пласт грим.
— Аз им казах.
— Ти? — Усмивката бавно застина на красивото му лице. — Защо?
— Хванаха ме в Ню Джърси, след като излязох от кабинета на Джо. Натъкнах се на федерална засада.
Тя седна на ръба на бюрото и докато той слушаше, не вярвайки на ушите си, му разказа всичко, което се бе случило след завръщането й в Сан Франциско.
— Защо не ми каза по-рано?
— Предполагам, защото се срамувах. Сега знам, че е било грешка. Гил Грийн едва ли ще удържи на думата си. Ще ме измами. Интересува го само едно — да стане заместник-губернатор. Ако не бях направила това, което искаха, сега щеше да си мъртъв.
Биано дълго я гледа.
— Какво ще правим? — попита тя след продължителното неловко мълчание. Чувстваше се безпомощна и виновна.
— Мисля да предизвикаме пожар — отговори той.
— Сградата гори! — истерично изкрещя в телефона Виктория точно в 12:35 следобед. — Не можем да излезем! Стълбището е пълно с пушек!
Диспечерът от пожарната получи електронно потвърждение, че в „Пен Мючуъл Билдинг“ има пожар.
— Отидете на покрива! — каза той на уплашената изпълнителна директорка. — Всички да се качат там.
Грейди Хънт видя пушека, който се виеше от прозорците на двайсет и петия етаж и веднага усети, че му предстоят неприятности. Двамата с Денистън се втурнаха към сградата, когато пристигна първата пожарна кола.
— Хей, не влизайте там! — извика пожарникарят, но Грейди и Дени се вмъкнаха вътре.
Във фоайето нямаше пушек, но асансьорите бяха пълни с хора, изпаднали в паника. Алармените системи звъняха оглушително.
Пожарникарят хвана Грейди и извика:
— Няма да повтарям. На двайсет и петия етаж има пожар.
— Махни си мръсните ръце! — отговори Грейди, извади значката си и я тикна в лицето му.
— Не ме интересува дори да си президентът Клинтън! Излизай от сградата!
