Току-що осъзнах, че това ще е първият ми сборник разкази след излизането на „Вариантите на Еднорога“ през 1983 г. През това време се сдобих с котка на име Амбър, черен пояс по айкидо, още две награди „Хюго“, двайсетина полички с книги, едно ракообразно, което носи името ми (Sclerosypris zelaznyi — благодаря ви, доктор Мартенс), и имах неблагоразумието да се похваля с това на Джак С. Холдеман, който пък имал тения, наречена на негово име (Hymenapolys haldemanii; човек винаги трябва да внимава с прототипите на своите герои — Джей доста прилича на Фред Касиди) — това е за тези от вас, които питат за житейските събития. Все още живея на същия хълм в Ню Мексико със същата многострадална дама, която вече е адвокат.
Очаквах с удоволствие подбора и съставянето на новия сборник разкази, тъй като в днешно време това води до писане на предговор — дейност, която винаги съм мразел, но пък открих, че тя ме заставя да мисля по начин, който смятам, че няма нищо общо с писането, особено с моето. Установих, че през няколко години започва да ми се харесва да философствам мъгляво на някоя и друга страница.
В някои от разказите ми герои като Дилвиш, Калифрики, Мери или Конрад идват през нощта, завладяват вниманието ми и чакат. Тогава се създават обстоятелствата, навързват се събитията и разказът се понася като сянка. Обикновено такива разкази са по-дълги, те се превръщат дори в романи. Щом веднъж съм видял очертанията им, за мен те са като призраци, докато не ги прикова към хартията.
Друг път първо се появява някаква идея и ми се налага да търся образи, за да я разработя. Например така беше с „Нощни крале“ — тук всеки дойде в отговор на мисления ми зоб „Търси се помощ“ най-късно до половин час след възникването на идеята. С късите разкази често стават такива работи.
И накрая идват поразителните истории. Но сега нека спра дотук и да обясня нещо.
Всеки ден чета по малко поезия. Нищо не развива по-добре способността на прозаика да пише — така както всекидневното практикуване на тай-чи поддържа формата на тялото. Преди много време предпочитах точността и почти пълната кохерентност на поезията. Но отстъпих от предпочитанията си, когато харесах едно стихотворение само заради езика и въображението в него и срещнах Дилън Томас. И все пак отначало това ставаше рядко и малко поети можеха да ми подействат така. Рилке можеше. Понякога можеше и А.Р. Амънс. Някои от произведенията на Лорка също можеха. Но чак когато попаднах на У.С. Мъруин, разбрах, че мога да бъда трайно щастлив и само от едната образност — щом тя идва от човек с изключително мощно въображение и от личност, която докосва нещата по начин, който ми е някак си близък. Всичко това ми напомня нечие наблюдение:
Ето такива неща ми влияеха години наред.
Много си падам по привлекателния образ. Имам толкова разкази или части от книги, които са родени от някой поразителен образ — робота, който се разбива в гробището на световете в „Човекът, който обичаше Файоли“; палача, който пътува нагоре по река Мисисипи като ангел на смъртта; Сам, който слиза в ада в „Господарят на светлината“; разрушаването на световната машина в „Джак от сенките“; времето, разглеждано като супермагистрала в „Пътни знаци“.
От тези три врати към литературата — поне за мен — разказите за характери сякаш са най-силни във всяко отношение, въпреки че онези, които са изградени около образи, често стават почти като на магия и правят писането много забавно. При това, когато един удивителен образ се съчетае с разказ за характер или идея, обикновено се получава нещо хубаво.
Обикновено, но не винаги. Често наричат научната фантастика „литература на идеите“. Това обаче не означава, че всяка история, родена от идея, непременно е един от съвършените представители на жанра дори когато е вдъхновена от последните научни открития. Разказите по идеи могат да се развият по всякакъв начин в зависимост от това, кой е откликнал на зова: „Търси се помощ.“ Всъщност от време на време имам странни (и непреодолими) работни проблеми: кофти характерите понякога се извъртат и не искат да си ходят, като организират седяща стачка в залата, т.е. в идеята. Знам, че те са част от друга история и че разрушават тази, която се опитват да превземат. Но слушат ли ме? Не. Става нещо като при Пирандело. С присъствието си толкова много изкривяват идеята, че вече никой друг не може да отговори на изискванията. Така че обикновено си тръгвам отвратен и се опитвам да забравя цялата работа. Има и множество други характери там, откъдето идват тези. Кому са притрябвали такива усложнения?
Но понякога те наистина се връщат, за да се заяждат и да ме дразнят…
