Първа книга от новата серия "Истинска кръв"Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да "чува" чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
От години очаквах в бара да влезе вампир.
Откакто преди две години вампирите излязоха от ковчезите си, както те самите се шегуват, все се надявах някой от тях да дойде в Бон Темпс. Малкият ни град бе населен от всички други малцинства, защо не и от новопоявилите се, официално признати вампири? Но провинциална Северна Луизиана се оказа не толкова привлекателна за тях. Ню Орлеанс, от друга страна, бе нещо като техен център, също като в книгите на Ан Райе.
Бон Темпс не е чак толкова далеч от Ню Орлеанс и всеки, който дойде в бара, разказваше, че ако метнеш камък на улицата, все ще уцелиш някой от тях. Макар че по-добре да не го правиш.
Но аз очаквах своя вампир.
Може да се каже, че не излизам много. Не защото не съм привлекателна. Напротив. Русокоса съм, със сини очи, на двайсет и пет години, имам стегнати крака, бюстът ми хваща окото, а талията ми е убийствена. Изглеждам добре в лятната си униформа на сервитьорка, която Сам ни избра: черни къси панталонки, бяла тениска, бели чорапи и черни маратонки Nike. Но си имам недостатък. Или аз го виждам по такъв начин. Редовните клиенти ме смятат за откачена.
Независимо от обяснението, резултатът е един и същ — много рядко ми се случва да изляза на среща. Такива незначителни удоволствия означават толкова много за мен.
Той седна на една от моите маси — вампирът.
Моментално разбрах какъв е. Порази ме фактът, че никой друг наоколо не се обърна да се загледа. Не можеха да направят разлика. Но за мен кожата му притежаваше блясък и просто знаех.
Идеше ми да заподскачам от радост. Всъщност направих няколко крачки точно пред бара. Сам Мерлот, шефът ми, надзърна над питието, което смесваше, и леко ми се усмихна. Взех таблата и бележника си и отидох на масата на вампира. Надявах се червилото ми да не се е изтрило и прическата ми все още да изглежда добре. Бях леко развълнувана и усетих как краищата на устните ми се повдигат в усмивка.
Той изглеждаше потънал в мисли, така че имах възможност да го огледам добре още веднъж, преди да вдигне поглед. Беше почти метър и осемдесет висок. Имаше гъста кестенява коса, сресана назад — докосваше леко яката му, а дългите му бакенбарди изглеждаха някак старомодни. Беше блед, разбира се, та нали беше мъртъв — ако вярваме на старите предания. Според съвременната теория, тази, която и самите вампири публично поддържат, този тук бе станал жертва на вирус, който го е покосил за няколко дни, след което е развил алергии към слънчевата светлина, среброто и чесъна. Подробностите варират според вестника. Напоследък всички бяха пълни с вампирски истории.
Както и да е, устните му бяха прекрасни, изваяни като на скулптура, имаше извити тъмни вежди. Носът му бе като на принц от византийска мозайка. Когато най-после вдигна поглед, забелязах, че очите му са дори по-тъмни и от косата му, а бялото им бе ослепително.
— Какво ще желаете? — попитах, преливаща от щастие.
Той повдигна вежди.
— Имате ли бутилирана синтетична кръв? — попита ме.
— Страшно съжалявам, но не. Сам е поръчал няколко. Би трябвало да са тук следващата седмица.
— В такъв случай бутилка червено вино, моля. — Гласът му звучеше спокойно и ясно, като ручей, течащ покрай изваяни камъни.
Разсмях се звучно. Беше твърде хубаво.
— Не обръщайте внимание на Суки, господине, тя е малко луднала — чу се познат глас от сепарето до стената.
Щастието ми за миг се изпари, макар да усещах, че устните ми все още са разпънати в усмивка. Вампирът се бе загледал в мен, наблюдавайки как лицето ми помръква.
— Ей сега ще ви донеса виното — отвърнах и се отдалечих, без дори да погледна самодоволното лице на Мак Ратрей1.
Той и жена му, Денис, бяха в бара почти всяка вечер. Казвах им семейство Негодници. Доста се постараха да ми вгорчат живота, откакто се нанесоха в каравана под наем на Четирите ъгъла. Надявах се да се изпарят от Бон Темпс така ненадейно, както се бяха и появили.
Когато дойдоха за първи път в „При Мерлот“, най-невъзпитано подслушвах мислите им, да, зная, доста подло от моя страна. Но и аз, като всички останали, се отегчавам. И макар че през повечето време блокирам мислите на околните, които се опитват да се промъкват в съзнанието ми, понякога просто се предавам. Така че знаех някои неща за Ратрей, които вероятно никой друг не знаеше. Например, че са лежали в затвора, макар да не знаех за какво. А също така бях прочела противните мисли на Мак Ратрей по мой адрес. Знаех и тайната на Денис — че преди две години родила и изоставила бебе, което не било от Мак.
И на всичкото отгоре не оставяха и бакшиш.
