Жената се приближи до мъжа си и тихо му прошушна:
— Знаеш ли какво, старче? Хайде да убием това дете, та да не живее повече! За него и така не се грижи никой на този свят. Като го заровим, няма да ни струва и копейка. Тогава ще можем да сложим в джоба си голямата сума, която получаваме за него всеки месец.
Още недоизказала това, пияницата скочи от мястото си и извика като попарен:
— Детето трябва да живее, да живее, че дяволите ще ни вземат. Знаеш ли кой ни го е предал! Той е могъщ човек и ако детето умре, ще ни съсипе. Той ми каза: „Малкият трябва да живее дотогава — чуваш ли, жено!, — докато не получим ново нареждане.“
Хиацинта кимна с глава в знак, че е разбрала.
— Ти винаги много си говорил за този човек — каза тя, — но аз не го познавам. Как се казва той?
Пияницата хвърли подозрителен поглед на жена си и каза:
— Зная името му, но не се решавам да ти го доверя, защото вие, жените, не можете да пазите тайна.
— Но аз ти се заклевам, братко, че ще мълча като риба!
— Ще ти го поверя тогава — каза Янкович. — Ела насам в ъгъла да не ни чуе този хлапак.
И двамата се отделиха в единия край на стаята. Янкович пошепна на жена си:
— Той е полицейският директор на Петербург, той ни предаде това дете. Казва се Иван Кардов.
Жената плесна с ръце.
— Божичко — каза тя, — струва ми се, че те ни изпитват с това дете. Полицията може да иска да узнае дали ще се отнасяме зле и дали ще го мъчим. Станиславе, казвам ти, тук се крие някаква тайна.
— Навярно има някаква тайна около това дете — каза Янкович и зелените му очи заблестяха. — Но съвсем не е това, което мислиш. Този Кардов желае детето да изчезне. Постепенно, жено, съвсем постепенно, защото сигурно господин Кардов иска още веднъж да се срещне с детето. Уверявам те, Хиацинта, че може и да измъкнем още някоя рубличка за детето. Ние трябва да го държим под око, и без това сега сме му като родители, имаме и право над него.
— Шт, някой хлопа на вратата! — прекъсна го жена му. — Сложи бързо детето на дюшека и го покрий с нещо. Кажи му, че трябва да спи, ако не — ще го удавим. Само бързай, пък аз ще отида да видя кой е.
Когато Хиацинта излезе от стаята, Янкович сграбчи детето за крака и го хвърли на дюшека.
— Обърни се към стената и спи! — заповяда той на нещастното, — ако ли не, ще те изхвърля през прозореца.
Горкото дете затвори очи и легна мирно на дюшека. С бледото си лице и кръстосаните на гърдите ръце приличаше на същински мъртвец. Колко чудна и безредна е съдбата! Някои трябва още от детинство да вкусят горчивините й.
Докато хиляди други деца се наслаждават на благост и обич, докато родителски грижи и погледи бдят денонощно над тях, животът на Владимира беше постоянно в опасност. Но чудното е, че от редовете на тези мъченици най-често излизат надарени хора.
Само този, който познава бедност, който е търпял хиляди унижения, само той може да разбира болките на другите. Спи спокойно, клети Владимире! Бог знае какво бъдеще те очаква.
След няколко минути госпожа Янкович влезе вътре.
С нея вървеше една едра жена, облечена в черно. Лицето й бе покрито с гъст воал и освен светлите й очи, нищо друго не можеше да се види.
— Имаме особено посещение, братко — каза Хиацинта, придавайки си важност. — Ще се изненадаш, като узнаеш кой ни посещава.
— Сами ли сме? Сигурни ли сте? — каза непознатата и преди да й отговорят, смъкна гъстия воал от лицето си.
Лицето й не бе грозно, дори бе хубаво, ако малко извитият й голям нос не го загрозяваше. Устните й, които също така бяха големи, показваха, че тази жена има решителен и твърд характер.
Особени бяха живите й очи, препълнени с дух и живот. Тя се огледа предпазливо на всички страни.
— Еврейката Махлен! — извика зачудено Янкович. — Ти си дошла при нас? О, това означава нещо.
— Бъбривец — каза жената с еврейско произношение. — Мислиш ли, че ще изкачвам тези стълби за свое удоволствие?
— Във всеки случай ще е за някоя важна работа — бързо додаде Хиацинта.
— Но защо да обикалям като котка около гореща каша — отговори Махлен, която наричаха Марголинска. — Касае се за една работа, която ще донесе кесия със злато…
Когато Янкович чу, че се говори за злато, обърна се чевръсто и силно извика:
— Говорете, госпожа Махлен. Каквото можем да направим, ще го направим.
— Аз бих ви рекла да отидете на Невския проспект и да извикате колкото имате сила: „Госпожата на Абрахам Марголински дойде при мене да уговорим обира на най-богатата къща в Петербург.“
Хубавата еврейка изговори последните думи съвсем полека, тихо и задавено, а след това, като се огледа добре наоколо, прибави:
— Янкович, познавате ли хубавата и млада вдовица на Бояновски?
— Бояновски ли? — каза пияницата. — Хъм, струва ми се, че съм чувал това име.
— Дали сте чували за него? — попита буйно еврейката. — Нима не се сещаш за големеца в царския двор, онзи горд и прочут държавен съветник, комуто един ден взеха всичката власт и го отведоха в Сибир?
