— Тук е — отговори градинарят, след като въведе гостенина в добре наредената стая. — То е като ангел, същински ангел, и ако ти позволиш, бащице, бих рекъл: да не знаех, че нямаш малък брат, щях да помисля, че това дете е брат на Романовци.
— Къде е? — попита нетърпеливо князът.
— Там — отговори Стефанович, като посочи съседната стая. — Детето беше така уморено, че щом го доведоха, заспа и жена ми го сложи на креватчето му. Сега тя стои над него и го пази. Да, при нас ще му бъде много добре.
— Искам да го видя — каза Константин с разтреперан глас. — Ти остани тука, Стефанович, а аз ще отпратя жена ти. Искам да съм насаме с детето.
Съвсем полека той отвори вратата и влезе вътре.
Стефанович беше украсил стаята, както му бе заповядано. Зад копринената завеса беше сложено твърде елегантно нареденото легло на детето. Недалече от него, на една маса, имаше разпятието на Исуса Христа и две свещи. От тавана се спускаше кандилце, което разпръскваше слаба светлина. Стъпките на Константин не се чуваха поради дебелия килим, с който беше застлана стаята.
До креватчето стоеше жената на градинаря, сериозна и кротка.
Бабата като че ли бе позаспала. Твърде възбуден и раздразнен, Константин се наведе над леглото. Вик на радостна изненада се изтръгна от устните му, когато забеляза златния кръст на голите гърди на детето.
— Този кръст! — извика той. — Аз го познавам много добре. Елисавета го носеше. Това е моето дете, което намерих в сиропиталището.
Сега той беше напълно уверен, че Владимир е неговият син.
Беше потресен. Неговото дете, детето на Елисавета, пак беше намерено. Когато се наведе над детето си, очите му бяха насълзени, започна да шепне:
— Ти си при баща си, мило ми дете. Аз ще те гледам като розата на моята младост. С тебе ще поправя грешката си към твоята нещастна майка.
Целуна бялото чело на детето и с наведена глава излезе от стаята. Щом вратата се затвори, бабата, която се преструваше, че спи, се повдигна и с тъп поглед гледаше ту вратата, от която бе излязъл князът, ту детето, което лежеше в постелката. След като се увери, че князът е излязъл от градинката, извика:
— Стефанович, ние не се лъжем. Това дете е негово.
— Негово дете? Значи наистина е негово дете? — смееше се доволен Стефанович. — Жено, това значи, че трябва да внимаваш; хубави парици ще паднат.
— И аз това мисля — отговори тя. — Младата княгиня ще ни бъде особено благодарна, ако й съобщим за детето. Старче, аз чувам как рублите звънтят. Разтвори си двете ръце, за да можеш да сграбчиш повече.
— Значи ти мислиш да кажеш за това на великата княгиня? — попита жена си Стефанович, който бе научен да й се подчинява. — Не е ли по-хубаво да съобщим на самия цар?
— Луда главо! — извика жена му. — Царят ще се разсърди и детето няма да остане повече при нас. С младата княгиня ще бъде по-иначе. И ние дълго време ще я водим за носа. В мътната вода ще ловим риба, рублите ще започнат да валят като дъжд, дори ще ни дойдат до гуша. Стефанович, великата княгиня трябва да научи. Аз ще обмисля как и по какъв начин да се забоде червеният меч, който изкова тази тайна.
В хубавия дворец на великия княз Константин се готвеше бал. Новата двойка щеше да се запознае със столичното общество.
Според специалните нареждания на царя балът трябваше да бъде колкото се може по-бляскав.
Господарят на цяла Русия искаше да опровергае с един удар носещите се из града слухове за недоразуменията между него и брата му, от една страна, и между последния и неговата любима. Как щеше да се отрази това празненство на Константин? Какво можеше да направи той, когато царят бе заповядал така. Не можеше Да се противи на брат си, на царя, защото твърде добре познаваше непоколебимата му воля. Александър II, който управляваше семейството си, както и държавата, не бе научен да му се правят забележки.
Колкото Константин се дразнеше от това празненство, толкова жена му се радваше като малко дете.
В своето отечество Гърция Хела тъй много бе слушала за големите богатства и разкоша на руския двор, че с голямо нетърпение очакваше празненството, на което тя ще бъде царицата.
Бляскава и очарователна музика се разнасяше из украсените салони. Обществото блестеше със своите коприни, злато, брилянти и разкошни кадифета. То се състоеше от високопоставени личности, които обкръжаваха царския престол, и от хубави жени, които украсяваха Петербург.
И най-безпристрастният съдия трудно би дал преценката си за най-хубавата измежду тях.
Още повече би се колебал той, ако погледът му бе зърнал хубавата главица с черни коси, онази Рафаелова мадона, която с извънредно хубавото си лице, с големите си черни очи и пурпурните си устни, между които се белееха два реда зъби, представляваше оживяла богиня Венера.
Говореха, че госпожа Бояновска е най-красивата жена в Петербург и в цяла Русия.
