Наричат го часа на вещиците — онзи среднощен час, когато хората спят, когато създанията на нощта могат да чуят дишането им, да помиришат кръвта им, да наблюдават сънищата им. Това е времето, когато светът ни принадлежи, когато можем да ловуваме, да убиваме, да закриляме.
Това е времето, когато най-силно се нуждая от храна. Но трябва да се сдържам. Защото като се въздържам, като излизам на лов само за онези животни, чиято кръв никога не пулсира учестено заради силни желания, чиито сърца не туптят забързано от радост, чиито копнежи не пораждат в тях мечти, оставам далеч от тъмната страна. Мога да контролирам Силата си.
Ето защо в някоя нощ, когато усетя мириса на свежа кръв край себе си, когато зная, че на мига ще мога да се свържа със Силата, на която устоявам толкова дълго и ще устоявам цяла вечност, изпитвам нуждата да записвам преживяванията си. Докато описвам историята си, си припомням различни сцени и години, свързани една с друга като мъниста, нанизани в безкрайна огърлица. Така оставам неделима част от онзи, който бях, когато бях човешко същество и единствената кръв, която чувах да пулсира в ушите ми и да отеква в сърцето ми, беше моята собствена…
Денят, който промени живота ми, започна като всеки друг. Беше душен и горещ августовски следобед на 1864 г. В ден като този целият свят замира, дори мухите спират да жужат около обора. Децата на слугите, които обикновено си играеха и огласяха двора с виковете си, сега бяха притихнали. Въздухът бе застинал, сякаш в очакване на опустошителна гръмотевична буря. Възнамерявах да пояздя няколко часа моята кобила Мезаноте в прохладната гора в покрайнините на имението Веритас — нашия семеен дом. Пъхнах една книга в училищната си торба с намерението да се измъкна незабелязано.
Това правех през повечето дни на това лято. Бях на седемнайсет и неспокоен. Нямах желание нито да се бия във войната редом с брат си, нито да слушам наставленията на баща си как да ръководя имението. Всеки следобед се изпълвах с една и съща надежда — че няколко часа на усамотение ще ми помогнат да разбера кой съм и какъв искам да стана. Миналата пролет завърших мъжко частно училище, но баща ми реши да не постъпвам в университета във Вирджиния, докато войната не свърши. Оттогава бях застинал в нерешителност, като изправен пред кръстопът. Вече не бях момче, ала все още не бях и мъж, и в пълно неведение по отношение на бъдещето си и какво да правя със себе си.
Ала най-лошото от всичко беше, че нямаше с кого да си поговоря. Брат ми Деймън беше с армията на генерал Грум в Атланта, а повечето от най-добрите ми приятели или щяха да се сгодяват, или се сражаваха далеч по бойните полета. Баща ми пък почти не излизаше от кабинета си.
— Днес ще е голяма жега! — провикна се надзирателят ни Робърт от другия край на обора, където наблюдаваше две от конярчетата, опитващи се да оседлаят един от конете, които миналата седмица баща ми бе купил на търг.
— Да — промърморих аз. Това беше друг проблем: когато желанието ми да си намеря събеседник се изпълнеше, все не бях доволен. Това, от което отчаяно се нуждаех, беше да срещна някой, който да ме разбира, с когото да обсъждам истински неща като книгите и живота, а не само да си бъбря за времето. Робърт беше приятен човек и един от най-доверените надзиратели на татко, но говореше толкова гръмко и грубо, че само след десет минути разговор се чувствах напълно изтощен.
— Чу ли последната новина? — попита той, като заряза коня и се запъти към мен.
Простенах вътрешно. Поклатих глава.
— Не съм чел вестници. Какво става с генерал Грум напоследък? — поинтересувах се, въпреки че разговорите за войната ме караха да се чувствам неловко.
Робърт засенчи очите си с ръка, за да се предпази от палещото слънце, и поклати глава.
— Не, не става дума за войната, а за нападенията над животни. Хората от имението на Грифин са изгубили пет пилета. И всичките били с разкъсани шии.
Застинах, а космите на тила ми настръхнаха. През цялото лято от всички околни плантации докладваха за странни нападения над животни. Обикновено ставаше дума за малки животни, най-вече пилета или патици, но през последните няколко седмици някой — вероятно Робърт, след четири или пет чаши уиски — бе започнал да разнася слуха, че нападенията са дело на демони. Не им повярвах, но това беше поредното напомняне, че светът не е онзи, в който бях израснал. Всичко се променяше, независимо дали го исках или не.
— Може някое скитащо куче да ги е убило — предположих, като махнах нетърпеливо с ръка, повтаряйки това, което бях чул баща ми да казва на Робърт миналата седмица. Изви се вятър и конете нервно затропаха с крака.
— Е, тогава се надявам някои от тези скитащи кучета да не ти налети, докато яздиш сам всеки ден. — С тези думи Робърт закрачи към пасището.
