Насрещен вятър полностью

Почитаемият съдия Джералд О’Конъл бе запокитил малкия електронен будилник в отсрещния ъгъл на стаята, защото проклетата машинка най-нагло си позволяваше да буди един висш магистрат от Върховния съд, преди да е готов за връщане към реалния свят.

Трийсет минути по-късно той неохотно си призна, че дори и в празник някак не върви човек да се въргаля самичък в леглото до десет часа.

Съдията се извъртя, седна и провери настроението си. То се оказа необичайно кисело. Да спи сам бе едновременно мъчение и разкош. Откакто съпругата му замина на екскурзия до Съединените щати, можеше да се излежава на воля, но липсата на женска компания го дразнеше. Мисис Елизабет О’Конъл беше все още хубава, секси и силно желана — особено в този момент, по дяволите. А какво правеше тя? Вместо да изпълнява съпружеските си задължения, хойкаше нейде на другия край на света заедно с шантавата си сестра.

Ще я тикна на топло за оскърбление на съда, непременно ще го направя, помисли си той, доволен, че жена му няма как да узнае за тази мисъл. Макар и не червенокоса, тя бе ужасна в гнева си, а желанията му понякога я вбесяваха.

— Значи ме искаш сега, а, господин съдия? — викна тя една сутрин преди няколко месеца, след което смъкна нощницата и застана величествено пред големия прозорец на спалнята, та да я видят съседите. — Щом е тъй, давай, проклетнико! Тук и сега! Или предпочиташ да го направиш на масата в съдебната зала?

Той разтърка очи и си припомни също тъй досадния факт, че днес е дежурен и трябва да търпи всеки скапан адвокат или друг некадърен защитник на ирландското право, който не може да се справи с вълната от престъпления и наказания без благословията на съдия с бяла перука.

— По дяволите! — изръмжа О’Конъл просто за да чуе как протестът отеква между стените.

Докато си вареше яйца и препичаше филийки в кухнята, той свирепо чакаше телефонът да зазвъни и провокацията не закъсня.

— Ало.

— Съдия О’Конъл?

— Да не мислите, че някой друг ще се върже да ми виси на телефона по празниците?

— Извинявайте, господин съдия. Предполагах, че сте дежурен.

— Да, мътните да го вземат. Кой се обажда?

— Патрик Нолан, сър, от фирмата „Маккълоу, Малоун и Бърк“. Боя се, че имаме спешен случай, свързан с бивш президент на Съединените щати, а изчерпахме всички възможности да открием районен съдия.

— Не ще и дума — изсумтя О’Конъл. — Всички са се изпокрили. Значи президент на Съединените щати? Това да не е майтап?

— Не, милорд.

Нолан набързо обясни случая. Седнал до кухненската маса, О’Конъл го изслуша внимателно и накрая попита:

— Значи искате да бъде издадено разрешение за арест въз основа на заповед от Интерпол?

— Да, милорд.

— А къде са гардовете? Подобна заповед трябва да бъде представена от тях, а не от частна кантора.

— Ще я представят, милорд. Аз само им помагам.

— Ще протестират ли адвокатите на мистър Харис?

— Сигурни сме, че ще протестират, господин съдия, и сме готови да ги уведомим, щом дадете съгласие да ни приемете.

— Откъде ви хрумна, за бога, че имам юрисдикция над подобен случай? Та това е просто заповед за арест!

Патрик Нолан бързо и предпазливо изложи аргумента си:

— Според закона, милорд, при отсъствието на районен съдия вие имате право да вземете решение, ако желаете.

— Е, мога и да разгледам случая, но си избийте от главата всякакви фантазии, че ще идвате днес у дома.

— Моля за извинение, господин съдия, но има опасност обвиняемият да избяга.

— От Ирландия ли?

— Да.

О’Конъл се позамисли.

— Казахте, че този човек е бивш президент на Съединените щати. Спомням си името.

— Да, господин съдия.

— Имате ли сериозни опасения, че може пак да извърши престъпление нейде другаде?

— Не, господин съдия, но може да излезе извън нашата юрисдикция.

— Какво? Казахте, че предполагаемото престъпление е извършено в Перу, нали така?

— Да, милорд.

— Онова Перу, с индианците и ламите, дето е на другия край на скапания глобус?

— Да, милорд.

— А ние тук все още живеем в Ирландската република, ако не се е случило нещо, откакто си легнах снощи, нали?

— Ъъъ… да, милорд.

— Тогава за какъв дявол се тревожите?

— Ами…

— Питам ви, има ли опасност този човек тепърва да инквизира някого, ако не броим мен, разбира се?

— Не, господин съдия, но…

— В такъв случай заповядайте утре сутрин, господин адвокат! Ще разгледам случая точно в единайсет. Не, в десет сутринта. Ще уведомите ли адвоката на Харис?

— Да, милорд.

— Добре. А сега ме оставете на мира.

Той тръшна слушалката и замислено захапа препечената филийка. Един случай с участието на толкова високопоставена личност щеше да предизвика голямо внимание. Репортажи в медиите, държавни служители, дипломати и гръмогласни тълпи от заинтересовани лица.

Интересно дали има нещо вярно в това обвинение, запита се той, опитвайки се да потисне старата си неприязън към нахалния стремеж на американското правителство да се меси навсякъде.

Може да се окаже адски интересно!

Дъблин, Ирландия