Насрещен вятър полностью

Линда се измъкна от леглото, навлече зелен копринен халат и омота хлабаво колана около кръста си. Джей имаше лекции чак късно следобед, а тя си бе взела свободен ден. Нищо не им пречеше да прекарат следващите няколко часа в леглото. След закуска, разбира се. От опит знаеше, че за това е необходимо само да остави халата лекичко да се разтвори над гърдите й, докато става от масата. Зърнеше ли подобна гледка, Джей пак щеше да я грабне на ръце и да се отправи към спалнята. Той беше невероятен любовник, съсредоточен изцяло върху нейното удоволствие, сякаш собствената му радост от секса зависеше единствено от висините на екстаза, до които успяваше да я тласне.

Тя се усмихна и захапа нокът. Чувстваше се изкусителна и порочна и се питаше дали има изгледи бурната им шестмесечна връзка да се задълбочи. На зрялата възраст от четирийсет и две години, уморена да бъде разведена, вече беше готова за това.

Но той си оставаше загадка.

Линда прекрачи в кухнята и спря напълно озадачена.

— Джей.

— Да — отвърна той, без да я поглежда.

— Защо си облечен, скъпи? В матрака все още има няколко здрави пружини.

Тя пристъпи зад него и леко го прегърна през кръста.

Джей се обърна с усмивка — същата печална уязвима усмивка, с която я бе привлякъл при първата среща.

— Да хапнем, Линда — каза той с типичния си отмерен говор, в който всяка дума се наместваше подир другата разсъдъчно и спокойно. И добави: — А след това трябва да поговорим.

— За какво?

Тя мина пред него и посегна да притегни устните му към своите, но той се отдръпна.

— Не… нека най-напред да закусим.

Линда се вгледа в очите му, но той извърна лице. Обзе я лека тревога.

— Не искам да закусвам. Искам да знам какво става.

— Линда, нека просто да седнем и…

— Не, по дяволите! — повиши глас тя. — Когато една жена стане от леглото на любовника си и го завари облечен и сдържан, изобщо не й е до ядене. Как тъй „трябва да поговорим“? Изведнъж не искаш да ме целуваш, а да приказваш. Какво ти е? Да не ми се сърдиш за нещо?

— Не! Разбира се, че не.

— Тогава какво? Кажи ми — настоя тя, усещайки как я поглъща вълна от неудържима паника.

— Сега ли? — попита той, сякаш се надяваше Линда да възрази.

— Сега! — отвърна категорично тя, макар че изведнъж я обзе колебание дали иска да знае. Вече бе виждала в очите му това унесено изражение, когато призраците на миналото се събираха в стаята около тях.

Той кимна, намали пламъка под тигана с холандски сос, избърса ръце и я прегърна, но не много силно.

— Линда, аз… много е трудно, но трябва да напусна Ларами.

— Какво? Защо? Да не си сторил нещо ужасно, без да знам?

— Не.

— Джей! Опомни се, скъпи. Канят се да ти предложат постоянно преподавателско място, а аз вече се утвърдих и не искам да напускам.

— Ще приема предложението да преподавам в един малък колеж в Канзас.

Тези думи я зашеметиха.

— Подал си молба, без да ми кажеш?

— Исках да ти кажа, Линда, но…

— Юридически ли е колежът? Право ли ще преподаваш? — попита сдържано тя, полагайки усилия да се овладее.

Той поклати глава.

— Общообразователен курс. Търговско право.

Тя го пусна и се отдръпна с пламнали очи.

— Точно това преподаваш и тук! Ако беше… ако се канеше да започнеш отново юридическата си кариера…

— Все още мога да практикувам в Тексас. Възстановиха ми правата.

— Но… защо в Канзас, щом не е заради правото? Разбери, Джей, не искам да се местя, тук ми харесва… — Внезапно Линда ахна и вдигна ръка към устата си. — О, боже, ти… ти ме зарязваш, нали? — възкликна тя и го прониза с поглед.

— Не, аз… това е ужасна дума, Линда. Просто… взехме да ставаме прекалено близки.

— О? — враждебно изрече тя. — Прекалено близки? Какво точно означава това? Може би както преди малко? От физиологична гледна точка не ми се вярва да бием този рекорд!

Той наведе глава.

— Линда, ти значиш много за мен.

— Тогава… защо?

Няколко секунди Джей продължи да се взира в пода, движейки безпомощно пръсти. Сякаш цяла вечност мина, докато най-сетне вдигна глава.

— Защото не мога да я прогоня от мислите си, когато те прегръщам. Едва ли някога ще успея да се освободя. Не ти трябвам такъв.

Тя смъкна халата, замери го и тръгна гола към спалнята да си събере дрехите. Яростен и обиден, гласът й продължаваше да кънти през отворената врата:

— Мътните да те вземат, Джей! Ти изобщо нямаш представа какво ми трябва.

Тя изчезна зад преградната решетка, сетне отново дотича, грабнала сутиен и малка рамка с фотография на руса жена върху планински склон. Вятърът развяваше косата й, а унесените очи гледаха към нещо далечно и незнайно встрани от обектива.

— Дръж! — изръмжа Линда и блъсна рамката върху гърдите му. — Адски съжалявам, че е мъртва, Джей! Наистина! — Беше стиснала гневно зъби и от очите й бликаха сълзи. — Но знаеш ли какво? Ако щеш вярвай, още си жив и имаш толкова много за даване! По дяволите!

Тя се завъртя и пак изтича в спалнята, а гневните думи продължаваха да се сипят.

— Ти не си виновен за нейната смърт, Джей! Дал си й всичко. Но отговаряш за собствения си живот и ако не го изживееш, никой не може да ти помогне!