— Ожениха се — каза президентът, разкопчавайки предпазния си колан — и той стори всичко възможно, за да я върне към живота. Горката жена беше под непрекъснати лекарски грижи, но за съжаление… той току-що ми каза… се самоубила миналата година.
Харис се приведе напред и понечи да стане, но Шери докосна ръката му. По лицето й бе изписана дълбока тревога.
— Сър, сигурен ли сте, че Райнхарт е…
Той вдигна ръка, за да я прекъсне.
— Дали съм сигурен, че искам Райнхарт да ме защитава, като знам какво могат да кажат Вашингтон или медиите? Да, Шери, напълно съм сигурен.
Харис стана и се обърна към мъжете на пътеката, към които се бяха присъединили още двама, приблизително на същата възраст. Усмихна се широко и им протегна ръка.
— И какво ще им кажем? — попита Аластър Чадуик, докато боингът отминаваше височина четири хиляди и петстотин метра.
— На кого? — отвърна разсеяно Крейг Дейтън.
— На пътниците. На
Крейг се озърна към втория пилот и поклати глава.
— Не знам. Ти как мислиш?
— Осъзнавам — отговори Аластър, — че американските въздушни превозвачи се боят от тази радикална идея, но навярно би трябвало да им кажем истината.
— Това
— Така си и мислех.
— Хайде тогава, съобщи им.
— Няма да стане, капитане — ухили се Чадуик.
Крейг Дейтън въздъхна дълбоко и извади микрофона от гнездото му.
В салона на първа класа президентът Харис стоеше на пътеката и се ръкуваше с четиримата пътници, които бяха дошли да го видят. Съобщиха му с гордост, че всички са ветерани от Втората световна война, тръгнали на екскурзия из Европа, която щяла да завърши с откриването на нов мемориал в памет на десанта в Нормандия. Първият, полковник от запаса, тъкмо започваше да описва екскурзията, когато включването на високоговорителите привлече вниманието им.
Приятели, говори вашият командир. Искам да слушате много внимателно онова, което ще кажа. Първо, със самолета всичко е наред… няма заплаха за вашата сигурност. Има проблеми обаче с опита ни да кацнем в Рим. Проблемите са… дипломатически и правни. Както знаят някои от вас, на борда е бившият президент на Съединените щати Джон Харис. Задължение на нашата авиокомпания и лично мой дълг като командир е да осигурим безопасност за всички ви, включително и за бивш държавен глава. Получих достоверни сведения, че ако кацнем в Рим, съществува много сериозна заплаха за личната безопасност на президента Харис, и затова — въпреки сериозните неудобства за някои от вас, които трябва да пристигнат в Рим навреме — летим на юг към Сицилия, където ще можем спокойно да кацнем във военновъздушната база „Сигонела“ близо до град Катания. Когато се приземим в „Сигонела“, ще имаме грижата да ви осигурим транспорт до Рим или до крайното ви направление. Искрено съжалявам за причинените неудобства, но нямам друг избор.
Полковникът от запаса бе вдигнал глава към високоговорителите. Сега очите му се насочиха към президента.
— Сър, може ли да попитам каква е заплахата?
Съобщението се повтаряше отново на френски и немски, затова другите трима пристъпиха по-близо да чуят отговора.
Докато Крейг оставяше микрофона на място, в кабината се раздаде сигналът за повикване.
— Капитане, обажда се Урсула от салона. Можете ли да дойдете? Тук има голям гняв.
— Как тъй „голям гняв“? — попита Крейг.
— Някои хора са ви много ядосани.
— Излезли ли са на пътеката?
— Не. Седят, но говорят високо и не искат да се успокоят.
— Добре. Благодаря.
Крейг изключи връзката и пак пое микрофона.
