Щракна ключ, вратата на кабината се отвори и Аластър завъртя глава към Крейг, който ловко се настани на лявото кресло и завъртя очи към тавана. Не се усмихваше.
— Туземците май се бунтуват — подхвърли Аластър.
— Какво? О, това вероятно е израз на прословутата британска невъзмутимост, нали? — отвърна Крейг и на лицето му за момент се появи бледа усмивка.
— Ти кажи дали съм прав.
Крейг кимна.
— Десетина души сигурно биха ме погнали с пожарната брадва, ако успеят да я докопат. Изпуснати връзки, провалени срещи, пропусната сватба и какво ли не още…
— Изненадан ли си?
— Всъщност, не. От мен дипломат не става. Докъде стигнахме?
Аластър набързо описа положението и изрази тревогата си от следата на другия самолет.
— Не знам защо, но ми се струва важно.
— Аз знам — каза Крейг и се озърна през рамо, докато дясната му ръка посягаше към бутона за посока на автопилота. Започна да променя направлението и боингът постепенно зави трийсет и пет градуса наляво.
— Какво гледаш? — попита Аластър. — Въздушният контрол сигурно ще забележи този завой и ще се заинтересува какво вършим.
— Изчакай малко.
Вече се бяха отклонили на повече от четирийсет и пет градуса вляво от курса и когато напрегна поглед, Крейг видя как бялата диря се отдалечава на много километри назад, където над нея се появяваше следа от друг самолет.
— Аха!
— Какво, Крейг?
— Следят ни. Така си и мислех.
— Кой ни следи?
— Вероятно онзи чартърен самолет, който излетя за Малта след нас.
— Не те ли прихваща параноята? Ако отива за Малта,
Крейг поклати глава.
— Ако смяташ да отвлечеш някого в Перу, не е ли най-разумно да имаш самолет подръка? Може и да греша, но се обзалагам, че ни следят в буквалния смисъл на думата.
Крейг възстанови връзката между автопилота и бордовия компютър. Боингът послушно излезе от левия завой и се върна към курса.
— Е, ще правим ли нещо и ако да, какво? — попита Аластър. — Не вярвам да носят ракети въздух-въздух, но, така или иначе, трудничко е да скриеш самолет, оставящ зад себе си осемдесет километра следа.
— Има ли буреносен фронт отсреща? — попита Крейг, сочейки към стената от кълбести облаци, която се извисяваше на петнайсет километра пред тях.
— Не. Само малко дъжд, друго не виждам.
— И е точно над нашата цел — промърмори тихичко Крейг и се наведе над радарния екран. — Добре. Дай да превключим на честотата на кулата в „Сигонела“.
— И мога ли да знам какво планирате, славни мой капитане?
— Една малка маневра в стил Еф-15.
— Разбирам — каза Аластър. — Нали няма да забравиш, стари приятелю, че тази наша птичка от Сиатъл не е толкова пъргава като някогашния ти Еф-15?
— Пъргава е, и още как! — отговори Крейг и отправи поглед към облаците, в които щяха да навлязат след малко.
Служителят, отговарящ за полет 42 на „Юро Еър“, си наложи да изгаси цигарата и да се съсредоточи. Неколцина шефове бяха виснали на главата му и от това към мъчителната задача да следи как блокът с данни на отвлечения самолет пълзи бавно на юг по екрана се бе прибавила и непрестанна тревога да не забрави някоя процедура. Внезапният ляв завой го стресна, но той устоя на изкушението да попита пилотите за причината. Кой знае какво ставаше там и дали една ненавреме произнесена дума нямаше да вбеси похитителя с пистолет или бомба в ръката. За щастие самолетът все още се движеше по курса, значи можеха да се надяват, че в кабината няма насилие. Ръководителят полети си спомни видеозаписа, който бе гледал преди години — как един боинг 767 пада в океана край Сейшелските острови, докато пилоти и похитители водят жестока схватка за овладяване на командните лостове. Дано днес да не се случеше нещо толкова драматично.
Заради неочаквания завой фигурката на другия боинг, летящ за Малта, бе намалила с още един километър дистанцията до „Юро Еър“ 42, но разстоянието между двата самолета оставаше в рамките на нормалното.
„Юро Еър“ 42 тъкмо пресичаше бреговата линия на Сицилия, когато данните на екрана престанаха да се променят. Компютърът вече не получаваше информация и сега подаваше последните сведения за курса и височината. Ръководителят полети леко се приведе напред, очаквайки транспондерът на самолета да поднови „разговора“ с компютъра на центъра. Но не се случи нищо. На екрана започна да мига предупредителен сигнал, че връзката е изгубена.
— Какво става? — попита един от наблюдаващите с отвратително високомерие.
— Загубих транспондера — лаконично отвърна ръководителят полети.
— Какво означава това? — попита един от директорите, който никога не бе работил като ръководител полети.
— Означава, сър, че може временно да сме загубили сигнала, може да са го изключили или пък някакво катастрофално събитие да е сложило край на излъчването. — Ръководителят полети включи предавателя. — „Юро Еър“ четирийсет и две, тук въздушен контрол Рим. Загубихме сигнала от транспондера ви, сър.
Никакъв отговор.
Той опита отново.
— Ето тук! — възкликна над рамото му неговият шеф, като го облъхна със зловонен дъх. — Отразен сигнал!
