Джей отново погледна телефона и в ума му внезапно изникна план. Той отвори клетъчния телефон и набра номера на залата за извънредни ситуации в Белия дом. Без съмнение там обмисляха какво изявление да направят и може би му оставаха броени секунди.
Въпреки разстоянието от десет хиляди километра отсреща вдигнаха слушалката още при първото позвъняване.
— Мистър Райнхарт? Джей? Обажда се Шери Линкълн.
— Слава богу, Шери. Имам много неща да ти казвам, а в момента на другата линия съм във връзка с Белия дом. Къде е президентът?
— Седи до мен. Защо?
— В първа класа?
— Да.
— Кой от базата знае, че още е в самолета?
— Аз… защо питаш?
— Кой знае? Кой го е виждал? Нали не е излизал навън, където биха могли да го забележат?
— Не. Предполагам… чакай да си помисля. Освен нас тук в самолета го е виждал командирът на базата капитан Суонсън и неколцина от хората му. Това е.
— Суонсън там ли е още?
— Да. Разговаря по телефона.
— Ако обичаш, помоли го да не разговаря с никого за присъствието на президента в самолета. И продължавайте да го криете.
— Кого? Президентът ли? Не те разбирам.
— Да. Укривайте го. Пътниците знаят ли, че той е на борда?
— Всички знаеха, но сега… нямам представа.
— Слушай много внимателно, моля. Виждал ли го е някой пътник, след като С-17 включи двигателите?
— Той си седеше в креслото през цялото време, а в първа класа няма други пътници и завесата към съседния салон е затворена.
— Моля те да отведеш президента… и аз не знам, може би в предния кухненски бокс. Самолетът е боинг 737, нали?
— Да.
— Тогава го отведи в предния кухненски бокс, без другите пътници да разберат, и дръпни завесата, ако има такава, после помоли командира да свали пътниците от самолета. Имаш ли клетъчен телефон, с който мога да се свържа, докато сте на земята?
— Да… да, разбира се. Бях забравила. Чакай да го включа. — Докато диктуваше номера, тя извади телефона и натисна бутона за включване. — Добре, Джей. Все още не съм наясно какво замисляш.
— Моля те, просто направи каквото казах и повикай командира на базата… но преди всичко имай грижата екипажът да не споменава пред никого, че той още е там.
Шери въздъхна дълбоко, остави слушалката и забеляза озадаченото изражение на Джон Харис, но реши първо да действа, а после да обяснява. Сложи клетъчния телефон на седалката и изтича при капитан Суонсън, който стоеше до входа.
— Защо? — попита Суонсън, след като чу молбата й.
— Още не знам, но така иска адвокатът му. Изчакайте за секунда.
Вратата на пилотската кабина беше широко разтворена и докато влизаше, тя видя как Аластър Чадуик подава телефонна слушалка на Дейтън, който изненадано се обърна към нея.
— Шери?
Тя вдигна пръст пред устните си и посочи телефона. Крейг го закри с длан.
— Какво има?
— Адвокатът на президента моли да не разкриваш никому, че той все още е на борда. Не си казал на никого, нали?
— Не — отговори Крейг и погледна Аластър, който поклати глава.
— Моля те, мълчи си и занапред. След малко се връщам.
— Какво е замислил той? — попита Крейг.
— Не знам — каза Шери и понечи да излезе.
Докато се обръщаше, Крейг я хвана за ръкава.
— Чакай. Тъкмо се готвех да помоля за наемане на самолета от името на президента Харис.
— Изчакай. Моля те — каза Шери и излезе, като затвори вратата зад себе си.
Крейг въздъхна и поклати глава, после вдигна слушалката и обеща на директора по летателната дейност, че ще се обади пак след няколко минути.
— Ей, че го думна — подхвърли Аластър, когато разговорът приключи. На лицето му грейна широка усмивка.
— Моля?
— Казах „ей, че го думна“.
— Чух
— Имам предвид, че е адски хитро! Не можаха да качат президента на онзи С-17, но ако се преструват, че е станало, хората със заповедта за арест ще си идат.
— Ако се преструват.
— Да, ако се преструват. Няма го тук, нали? Тайно се е промъкнал, без да го забележат. Вероятно можем да се върнем в Рим, да свалим пътниците и най-спокойно да си продължим работата, без някой изобщо да усети присъствието му. Естествено, после оставаме на топа на устата, но това е друга история.
— Ами пътниците…
— Вероятно не са забелязали нищо след потеглянето на Дебелия Албърт.
— Дебелия
— Имам предвид С-17.
— Не, не, Аластър. Дебелия Албърт викахме на С-5. Не знам какъв нелеп прякор са измислили за С-17.
— Както и да е. Няма го вече. Това е нашата история и няма да я променим, както се пее в доброто старо кънтри. Адски хитро.
— Мистър Ролинс? Обажда се Джей Райнхарт. Споменахте ли вече пред медиите, че президентът Харис не е напуснал „Сигонела“?
За момент отсреща настана тишина.
— Не, но в момента подготвяме изявление за печата. Защо?
— Аз… мисля, че разбирам защо президентът Кавано реши да не изтегли мистър Харис оттам…
