Насрещен вятър полностью

Той погледна малкия цветен екран пред седалката, който отразяваше хода на полета над Атлантика. До кацането оставаше около час и десет минути.

Джей се разкърши и разтърка очи. Чувстваше се смачкан и мърляв. Докато отиваше към тоалетната, той с изненада откри, че краката му се подгъват, но беше решил твърдо да си придаде поне донякъде обществено приемлив вид — един не особено ефикасен процес, който му отне по-малко от десет минути, най-вече за разглеждане на избора от одеколони и друга козметика, предлагана от авиолинията в малък безплатен комплект. Върна се на място и с радост прие чаша кафе и кифличка, после извади бележниците и се опита да се съсредоточи върху планирането на стремителната поредица от събития, които трябваше да организира в Лондон. Упрекна се, че не е свършил тази работа няколко часа по-рано, още преди смяната на часовите пояси, безсъницата и сухият въздух в салона да замъглят мисленето му.

Първата точка в плана бе да наеме подходящ английски адвокат, който под негово ръководство да защитава интересите на Джон Харис.

Но кого да избере? Трябваше му адвокат, с чиято помощ бързо да установи в кой съд са представили заповедта хората на Камбъл, какви съдебни нареждания са дадени и точно каква е английската процедура за екстрадиране. Освен това трябваше да разбере дали Камбъл вече е в Лондон, или не. Нуждаеше се и от преценка на опитен местен юрист какъв е най-безумният трик, към който би прибегнал Камбъл, за да ускори делото и да убеди съответните органи на британското правителство да предадат Харис на Перу, след като съдилищата приключат с въпроса. Значи най-вероятно щеше да му трябва международна фирма.

Не, чакай. Най-спешното сега е да се свържа с тях в „Сигонела“, напомни си той, като погледна часовника. В Италия беше осем часът сутринта, в Англия — седем. Трябваше да им позвъни, преди да потегли към центъра на Лондон, просто за да е сигурен, че няма промени.

След това трябва да разговарям с правителството. Да разбера как ще реагират на едно искане да арестуват и екстрадират бивш президент на Съединените щати.

Нов взрив на съмнение и тревога задейства тревожен сигнал в главата му — почти както предупреждението за блокиране на двигателя в малката чесна бе пронизало право в сърцето надеждата му да оцелее до края на онзи невероятен полет.

Нима беше само преди няколко часа?

Джей с усилие откъсна мислите си от онзи спомен и ги насочи към работата. Безспорно Камбъл беше високопоставена фигура — рицар на Британската империя и елитен юрист от категорията, обозначавана с инициалите СК, тоест „съветник на кралицата“, — а това поставяше Джей в ужасяващо неизгодна позиция от самото начало. Камбъл имаше безброй познати. Джей не познаваше никого. Как можеше да преодолее всички тези пречки, за да узнае навреме каквото му трябваше?

Все пак въпросът е изцяло правен. Не политически. Съдът би трябвало да е сляп за общественото положение на Камбъл.

Но Джей не си правеше илюзии. В крайна сметка екстрадирането зависеше от британския министър на правосъдието и политиката на правителството.

В ума му изплуваха дълбоко запечатани картини на Парламента, Камарата на общините и полузабравени спомени за някогашни контакти с британските власти. В същото време той осъзна, че отдавна няма никаква връзка с правителството на Нейно Величество.

С кого да се свържа? Как изобщо да проникна в този лабиринт?

Беше опитал да потърси из интернет имената на опитни юристи с кантори в Лондон, но откри само трима, а в този ранен утринен час лондонските кантори още бяха затворени.

Отново си помисли за Джон Харис и самолета в „Сигонела“. Дали през нощта не се бе случило нещо ново? Знаеше, че донякъде просто се опитва да отклони мисълта си от предстоящата непосилна задача, но не се удържа и грабна слушалката. Вложи в процепа кредитната си карта и набра номера на Шери Линкълн. Когато я чу отсреща, гласът й прозвуча в ушите му като музика. Тя го увери, че нищо не се е променило. Джей обеща редовно да се обажда с вести за хода на работата в Лондон и приключи разговора, после разтвори портативния компютър, включи го към телефона и отново се свърза с интернет, докато боингът започваше да се спуска над Ирландия за кацането в Лондон. Все още трескаво търсеше възможности за правни контакти, когато огромният самолет излезе на правата за финален заход над английското поле. Една от стюардесите се приближи към него, шеговито сложи юмруци на кръста си и му нареди да изключи компютъра.

— Иначе ще избухнем във въздуха по ваша вина и повече няма да ви говоря — заяви тя.

— Наистина ли? Имам предвид избухването.