— Ще се върнем в хотела да чакаме вести. Не виждам какво бихме спечелили, ако останем тук. Да ви откарам ли?
Джей си припомни за багажа в „Савой“ и кимна.
— Бих приел с удоволствие, но засега предпочитам да остана. Имам да проведа няколко спешни разговора с Щатите.
По лицето на Байър отново се изписа въпросително изражение.
— С близките на президента — добави Джей.
Байър кимна.
— О, разбира се.
Той стисна ръката на Джей и тръгна към изхода.
Джей отиде до една масичка с напитки и докато си наливаше чаша кафе, забеляза, че ръцете му треперят. Почти физически усещаше как Камбъл и неговият екип действат някъде в сградата. Изчака колата на Байър да потегли, после излезе навън в нощта въпреки студа. Искаше да размисли на спокойствие. Естествено, самолетът все още беше във въздуха. Отказваше да приеме всяка друга възможност. Сега трябваше да се съсредоточи върху предстоящите задачи.
Когато телефонната връзка с Джей Райнхарт прекъсна, Крейг Дейтън извърна глава към Аластър и се вгледа в лицето му.
— Какво? — попита Аластър.
— Готов ли си да поемеш риска да се разбием?
— Моля?
Крейг въздъхна дълбоко.
— За Бог и родината, Аластър.
— Дявол да го вземе, май изобщо не ми се полага да знам какви ще ги забъркаш, а?
— Бъди готов да изключиш транспондера.
— Отговори ми, Крейг. Искам да знам.
Крейг набързо обясни плана си: да се спуснат към земята, да останат под обсега на радарите и да се насочат над Ламанша към Северно море, а оттам към някое летище в Шотландия.
— Вероятно Инвърнес — добави той.
— О, добрата стара маневра „мелница“ — каза Аластър. — Отлично. С теб съм, но при едно условие.
— Какво?
— Отменяме разрешението за кацане по прибори, тъй че ако направят някакви изводи за съдбата ни, това да си е тяхна работа. Иначе пилотските ни права окончателно отиват в кошчето.
— Дадено.
Крейг уведоми всички в салона да затегнат коланите и да се подготвят за необичайни маневри, после изключи автопилота и рязко вкара боинга в ляв низходящ вираж. В същото време Аластър включи предавателя.
— Лондон, тук „Юро Еър“ десет десет, моля ви отменете разрешението за кацане по прибори и часа за приземяване на Хийтроу. Преминаваме на ръчно управление и намаляваме височината, за да се справим с възникнали проблеми.
В гласа на диспечера прозвуча изненада.
— „Юро Еър“ десет десет… разбрано, отменям кацането по прибори. Можем ли с нещо да ви помогнем, сър?
Висотомерът сочеше, че са на четири хиляди метра височина над Ламанша, а според сателитните координатни прибори самолетът се намираше само на петнайсет километра от брега сред гъстеещия здрач.
Крейг натисна бутона на радиопредавателя върху щурвала и изрече с напрегнат, задавен глас:
— Лондон… тук „Юро Еър“… десет десет… ние сме… трябва да…
Той отпусна бутона и зачака неизбежния отговор, като поддържаше левия вираж и в същото време увеличи скоростта на спускане до хиляда и двеста метра в минута.
— Моля, повторете, „Юро Еър“ десет десет.
Вече се бяха отклонили на деветдесет градуса от първоначалния курс. Крейг намали мощността на двигателите.
— Не му отговаряй, Аластър! И ми съобщавай височината на всеки триста метра.
— Разбрано. Височина три хиляди, спускане с хиляда и петстотин в минута — докладва Аластър със спокоен и ясен глас, но присвитите очи издаваха тревогата му.
Крейг се озърна към него с усмивка, после пак погледна пребледнелия Джон Харис.
— Дръжте се.
— Две и седемстотин, слизане с хиляда и осемстотин в минута. Недей да увеличаваш скоростта на спускане! — предупреди го Аластър.
— Няма — отговори Крейг, наблюдавайки внимателно приборите.
Самолетът бе завършил първата пълна обиколка и продължаваше да се върти.
— „Юро Еър“ десет десет, тук Лондон, внимавайте за посоката и височината, сър! Повреда ли имате?
— Две хиляди и четиристотин метра, Крейг.
— Има ли в Ламанша нефтени платформи или други подобни структури, Аластър?
— Не ми се вярва, но не бих рискувал да кажа, че ще сме в безопасност под хиляда и петстотин метра.
— Не е достатъчно.
— Две хиляди и сто, слизаме с хиляда и осемстотин в минута.
— Разбрано.
— „Юро Еър“ десет десет, тук Лондон. Авария ли имате, сър?
— Не пипай бутона, Аластър. Знам, че се изкушаваш.
Аластър кимна и преглътна с усилие.
— Хиляда и осемстотин, Крейг. Много ясно, че се изкушавам. Горкият човечец седи на тръни.
— Височина?
— Току-що минахме хиляда и шестстотин.
— Бъди готов по моя команда да изключиш транспондера и всички външни светлини.
— Хей, момчета… недейте да прекалявате — едва избъбри Харис с широко разтворени очи.
Гласът на лондончанина отдолу ставаше все по-отчаян.
— Наистина ми е жал за него! — каза Крейг. — Той вижда на екрана как нашият самолет губи контрол и пада.
— Добре, Крейг, минахме деветстотин и продължаваме да слизаме с хиляда и осемстотин метра в минута. Започвай да изравняваш.
— Скорост?
— Четиристотин и петдесет километра в час.
— Добре. Имаме предостатъчно енергия. Ще изравня, като стигнем на триста метра.
— Това е ужасно ниско, Крейг! Вече е тъмно, няма да виждаш водата.
— Кажи ми, когато слезем на триста.
