„Девет от десетте не знаят да отличат мрака от светлината, истината от лъжата, честта от безчестието, свободата от робството. Тако же не знаят и ползата своя.“
„А Симон Петър, като имаше нож, измъкна го, удари слугата на първосвещеника, и му отсече дясното ухо; а името на слугата беше Малх.“
Когато взех окончателното решение да напиша тази книга, пред мен лежаха два ръкописа.
Само по себе си моето решение не се нуждае от никакво обяснение. Сега, когато името на Георгий Анатолиевич Носов изплува от небитието, и даже не изплува, а може би по-точно е да се каже, избухна неочаквано, и много бързо, сякаш за час, зае едва ли не първото място в списъка на носителите на великите идеи на нашия век; когато около него започнаха да се трупат всякакви небивалици, и то от хора, които никога не са говорили с Учителя и даже не са го виждали; когато някои от неговите ученици, вместо просто да разкажат нещата, такива каквито бяха, започват бързешката и съвсем не безкористно, да градят някакъв нов мит, — точно сега полезността и навременността на моето решение ми се струват очевидни.
Друг е въпросът с ръкописите, включени в книгата. Според мен те, несъмнено, изискват специални пояснения.
Произходът на първия ръкопис е абсолютно банален. Това са мои бележки, чернови, „проби на перото“, някои цитати, записки във форма на дневник, които ми бяха нужни за моята курсова работа на тема „Учителят на двадесет и първия век“. Заради събитията през онова страшно лято, курсовата ми работа никога не беше написана, нито предадена. Сега, разбира се, човек би могъл само да се учудва на поразителната самонадеяност на онзи възторжен младок, още зелен випускник на Ташлинския лицей, който си беше въобразил, че е способен да извлече и да формулира основните принципи в работата на своя учител, да ги съчетае със съществуващата теория на възпитанието и по този начин да създаде съвършения портрет на идеалния педагог.
Спомням си, че Георгий Анатолиевич се отнесе към моя замисъл доста скептично, но, въпреки това, не започна да ме разубеждава, а дори ми разреши да го придружавам при всичките му делови посещения, даже и зад кулисите на тогавашния живот в Ташлинск.
Самонадеяният младок следваше своя учител, понякога заедно с други лицеисти, (които учителят подбираше по някакви свои, неизвестни за другите съображения), а понякога и сам. Той внимателно слушаше, запомняше, записваше, правеше си някакви изводи, които, за съжаление, аз вече на помня, изгаряше от някакви чувства, които също доста съм позабравил, а вечер, в лицея, с упорството и трудолюбието на Нестор Летописец3 отбелязваше на хартия всичко, което го беше поразило много силно или му се беше сторило особено важно за бъдещата му работа.
Аз съм редактирал тези записки много сериозно. Наложи се да разшифровам и да преписвам отново някои места, защото много неща бяха стенографирани или зашифровани, а ключа на шифъра аз, разбира се, вече съм забравил. Друг път се оказа въобще невъзможно да се разчете написаното. Съзнателно съм пропуснал цели страници от дневника, които имат интимен характер, както и тези, които засягат други хора, но не се отнасят до Георгий Анатолиевич.
Сега, когато съм завършил книгата и не смятам да променям нито дума от нея, понякога съжалявам за това, че явно съм изсушил и обезкървил образа на онзи забавен, трогателен и, понякога, жалък млад човек, който на моменти се появяваше между редовете с мъчителните проблеми на своята възраст, със своето високомерие, удивително съчетано със скромност, със своите фантастични планове, велика жертвоготовност и простодушен егоизъм. В процеса на работата аз безпощадно елиминирах всичко това, защото смятах, — и при това съвършено справедливо, — че няма защо да изтъквам себе си в трагедията на моя учител. Все пак тази книга е преди всичко за него и едва тогава, на края — за мен.
Толкова за първия ръкопис.
Произходът на втория ръкопис е загадъчен. Толкова загадъчен, колкото и неговото съдържание. Георгий Анатолиевич ми го даде наскоро след като темата на моята курсова работа беше вече определена. Той каза, че този ръкопис може да ми бъде полезен за моята работа или, най-малкото, може да ме изведе извън плоскостта на обикновения, всекидневен начин на мислене. Тогава не можах да разбера значението на тези негови думи, не го разбирам и сега. Може би не е толкова лесно да бъда изведен извън плоскостта на всекидневния начин на мислене.
