Последният фантастичен роман на братя Стругацки Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
Имената на Аркадий и Борис Натанович Стругацки са добре познати на любителите на фантастиката у нас. Много от техните произведения вече са преведени на български език. Сред тях най-популярни са „Понеделник започва в събота“, „Трудно е да бъдеш бог“ и трилогията за странниците и прогресорите — „Обитаемият остров“, „Бръмбар в мравуняка“ и „Вълните усмиряват вятъра“.
Читателят, който разгръща тази нова тяхна книга, няма да открие в нея супермодерни чудеса на техниката, нито пък ще се окаже сред странните и екзотични светове на чужди планети. В нея братята Стругацки още веднъж подчертават, че за тях в целия Космос най-важна си остава Земята, а най-важното на Земята е човекът.
Авторите сами определят романа си като фантастична гротеска, но това, както и особеностите на повествованието и своеобразната стилистика са само външните белези. Главното тук, а и в цялото им творчество си остава човешкият фактор. Всъщност ние имаме пред себе си една многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
Разказът ни пренася на различни места и по различно време: в Юдея по времето на Христос, в Арабия малко след смъртта на Мохамед, в не много голям град в Русия в едно неопределено време, за което не може да се каже със сигурност дали е лека пародия на неотдавнашното минало или пък един различен, но възможен вариант на днешния ни живот, а оттам — в не толкова далечното ни бъдеще.
При всеки от тези преходи ние сякаш сме поставени в нова координатна система, в система с нови опорни точки, за да можем заедно с героите да минем през своеобразен тест и да оценим, всеки според собствените си критерии, избора на Христос и избора на вечния скиталец Ахасфер, и избора на младия учен, и този на учителя, и този на Флората. За да можем да направим, ако е необходимо, и своя избор, който винаги е личен, но последствията от него никога не са само лични.
Затова и финалът остава отворен.
„Девет от десетте не знаят да отличат мрака от светлината, истината от лъжата, честта от безчестието, свободата от робството. Тако же не знаят и ползата своя.“
„А Симон Петър, като имаше нож, измъкна го, удари слугата на първосвещеника, и му отсече дясното ухо; а името на слугата беше Малх.“
Когато взех окончателното решение да напиша тази книга, пред мен лежаха два ръкописа.
Само по себе си моето решение не се нуждае от никакво обяснение. Сега, когато името на Георгий Анатолиевич Носов изплува от небитието, и даже не изплува, а може би по-точно е да се каже, избухна неочаквано, и много бързо, сякаш за час, зае едва ли не първото място в списъка на носителите на великите идеи на нашия век; когато около него започнаха да се трупат всякакви небивалици, и то от хора, които никога не са говорили с Учителя и даже не са го виждали; когато някои от неговите ученици, вместо просто да разкажат нещата, такива каквито бяха, започват бързешката и съвсем не безкористно, да градят някакъв нов мит, — точно сега полезността и навременността на моето решение ми се струват очевидни.
Друг е въпросът с ръкописите, включени в книгата. Според мен те, несъмнено, изискват специални пояснения.
Произходът на първия ръкопис е абсолютно банален. Това са мои бележки, чернови, „проби на перото“, някои цитати, записки във форма на дневник, които ми бяха нужни за моята курсова работа на тема „Учителят на двадесет и първия век“. Заради събитията през онова страшно лято, курсовата ми работа никога не беше написана, нито предадена. Сега, разбира се, човек би могъл само да се учудва на поразителната самонадеяност на онзи възторжен младок, още зелен випускник на Ташлинския лицей, който си беше въобразил, че е способен да извлече и да формулира основните принципи в работата на своя учител, да ги съчетае със съществуващата теория на възпитанието и по този начин да създаде съвършения портрет на идеалния педагог.
Спомням си, че Георгий Анатолиевич се отнесе към моя замисъл доста скептично, но, въпреки това, не започна да ме разубеждава, а дори ми разреши да го придружавам при всичките му делови посещения, даже и зад кулисите на тогавашния живот в Ташлинск.
